Късмет. Не бих избрала тази дума. Значи документалната следа беше налице — запис как напускам кораба й никога не се връщам. Нищо чудно, че полицията не си беше направила труда да претърси съда.
— Какъв беше планът? — попитах тихо. — Ако не бях те видяла? Какво трябваше да се случи?
— Пак щях да сляза в Тронхайм — отвърна тя с горчивина. — Но този път като Ане. Тогава щях да си сложа перуката, да си сменя дрехите, да си изрисувам веждите и да се разтворя в тълпата като още една анонимна туристка. Следата щеше да свършва в Тронхайм — нестабилна жена, — изправена пред смъртта, изчезнала безследно… А после, когато всичко отшумеше, Ричард и аз щяхме да се „срещнем“, да се влюбим, публично този път — да повторим всичко отново за пред камерите.
— Защо го направи, Кари? — попитах отчаяно и едва не си прехапах езика. Сега не беше моментът да й се противопоставям. Трябваше да я привлека на своя страна, а нямаше да го постигна чрез обвинения. Но вече не можех да се сдържам. — Просто не разбирам.
— Понякога и аз. — Тя покри с ръце лицето си. — Не трябваше да става така.
— Кажи ми — прошепнах.
Протегнах ръка някак плахо и я поставих на коляното й, а тя потръпна, сякаш очакваше да бъде ударена. Осъзнах колко беше уплашена — колко от цялата тази порочна енергия идваше от ужаса, а не от омразата.
— Кари? — подканих я аз.
Извърна глава настрани и заговори към оранжевото перде, сякаш не смееше да ме погледне.
— Срещнахме се в „Магелан“ — заговори тя. — Бях сервитьорка там, докато се опитвах да пробия като актриса. А той… просто краката ми се подкосиха от него. Случи се нещо като в „Петдесет нюанса сиво“. Аз — без пари, той — влюбен, показващ ми онзи живот, за който дори не бях мечтала…
Тя замълча и преглътна.
— Знаех, че е женен, разбира се — беше напълно честен за това. Така че никога не можехме да се видим публично и не трябваше да казвам на никого за него. Бракът им бил приключил едва ли не преди да започне. Тя била ужасно студена и властна и живеели отделно, тя в Норвегия, той в Лондон. Животът му не е бил лесен, нали знаеш — майка му ги напуснала още когато бил бебе, а баща му починал малко след като завършил училище. Изглеждаше толкова несправедливо, че Ане, която би трябвало да го обича най-много, дори не можела да търпи да бъде с него! Но тя умираше и той не можеше да се разведе с жена, на която й оставаха само няколко месеца живот — изглеждаше твърде жестоко, — и той все говореше за после, след като умре, когато щяхме да сме заедно…
Гласът й заглъхна и за миг реших, че ще замълчи, ще стане и ще си тръгне, но тя заговори отново и думите й потекоха по-бързо, сякаш не можеше да спре.
— Една вечер му хрумна тази идея. Каза, че трябва да се облека като съпругата му и да отида на театър с него, за да можем да бъдем публично заедно. Даде ми едно нейно кимоно и гледах запис, в който тя говореше, за да науча как да се държа и как да се движа, скрих косата си под плувна шапка и увих един от нейните шарфове отгоре. И го направихме — седяхме в ложа, само двамата, пихме шампанско и, о, беше невероятно. Като игра, заблуждавахме всички.
Правихме го още веднъж или два пъти, само когато Ане идваше в Лондон, за да не заподозрат хората, а след няколко месеца му дойде и тази идея — отначало ми се струваше лудост, но той е такъв, знаеш ли? Нищо не е невъзможно — наистина те кара да вярваш в това. Каза, че подготвя пътуване за пресата, че Ане трябвало да бъде там първата вечер, но щяла да слезе от кораба късно вечерта и да се прибере в Норвегия. И предложи да остана там и да се престоря на нея. Можел да ме вкара на борда и сме щели да бъдем истинска двойка — заедно, публично, за цяла седмица. Обеща ми, че мога да се справя. Каза, че всъщност никой на борда не я е срещал, а той щял да се погрижи никой да не ме снима, така че нямало да има никакъв шанс да се разчуе по-късно. Корабът спираше в Берген в края на пътуването, така че хората просто щяха да предположат, че Ане е останала още няколко дни, а след това щях да облека собствените си дрехи последния ден и да се прибера вкъщи като себе си. Той уреди един от другите гости да не дойде, за да остане празна каюта, и каза, че единственото нещо… — Тя замълча. — Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да си острижа косата, за да бъдем убедителни. Но изглеждаше… изглеждаше, че си заслужава. За да бъда с него.
Тя преглътна и заговори отново, вече по-бавно: