— Първата вечер тъкмо се обличах като Ане, когато Ричард дойде в каютата. Не беше на себе си. Каза, че Ане разбрала за връзката ни, вбесила се и се нахвърлила върху него. Той я отблъснал, за да се защити, а тя се спънала и ударила главата си в масичката за кафе. Когато се опитал да я свести, видял… — Тя се поколеба, но продължи: — Видял, че е мъртва.
Той не знаел какво да направи. Каза, че ако има полицейско разследване, моето присъствие на борда ще се разбере и никой няма да повярва на неговата версия за скарването. Каза, че и двамата ще бъдем обвинени, той като убиец, аз като съучастник в предумишлено убийство. Каза, че ще излезе наяве фактът, че съм се обличала като Ане. Каза, че Коул има моя снимка в дрехите на Ане. Убеди ме, че… — Тя замълча, задавена от емоции. — Убеди ме, че единственият изход е да хвърлим тялото на Ане през борда и да продължим по плана. Ако тя изчезнела в Берген, нищо не можело да се проследи до нас. Но не трябваше да става така!
Възраженията напираха на върха на езика ми, крещяха да ги изрека. Как можеше Ане да слезе от кораба първата вечер, когато трябваше да пристигнем в Норвегия чак на следващия ден? И как можеше да слезе без паспорта си, без екипажът да знае, че си е тръгнала? Не виждах смисъл. Единственото обяснение беше, че Ричард никога не бе искал Ане да се спусне по трапа по собствена воля и Кари със сигурност би трябвало да го разбира. Не беше глупава. Но и преди бях виждала подобна самоналожена слепота, жени, които настояваха, че техните приятели не им изневеряват, въпреки всички доказателства, хора, работещи за ужасни работодатели, които се убеждаваха, че просто следват заповеди и правят необходимото.
Способността на хората да вярват в онова, което искаха да видят, не познаваше граници и ако Кари се бе самоубедила да приеме изкривената от Ричард версия на фактите въпреки всяка логика, едва ли щеше да ме чуе.
Вместо това си поех дълбоко дъх и зададох въпроса, от който зависеше всичко:
— Какво ще стане с мен?
— По дяволите! — Кари се изправи и прекара ръце по главата си, така че шарфът се смъкна и разкри обръснатия скалп отдолу. — Не знам. Престани да ме питаш, моля те.
— Той ще ме убие, Кари.
Щеше да убие и двете ни, бях съвсем сигурна в това, но не бях сигурна дали тя е готова да го чуе.
— Моля те, моля те, можеш да ни изведеш и двете оттук, знаеш, че можеш. Ще дам показания… ще кажа, че си ме спасила, че…
— Първо — намеси се тя с вкаменено лице, — никога няма да го предам. Обичам го. Изглежда, че не го разбираш. И второ, дори да тръгна с теб, пак ще свърша с обвинение за убийство.
— Но ако свидетелстваш срещу него…
— Не — прекъсна ме. — Не. Това няма да стане. Обичам го. И той ме обича. Знам, че ме обича.
Тя се обърна към вратата и осъзнах, че беше сега или никога, че трябваше да я накарам да види истината за това, в което се беше забъркала, дори и да си тръгнеше, а аз да свърша тук, умряла от глад.
— Той ще те убие, Кари — казах към тила й, когато стигна до вратата. — Знаеш го, нали? Ще убие мен, а после ще убие и теб. Това е последният ти шанс.
— Обичам го — каза тя с пресекващ глас.
— Толкова много, че му помогна да убие жена си?
— Не съм я убила! — изкрещя тя и измъченият й вик отекна болезнено силно в тясното пространство.
Стоеше с гръб към мен, с ръка върху дръжката на вратата, и слабото й тяло се разтресе като на дете, обзето от ридания.
— Тя вече беше мъртва — поне така ми каза той. Беше оставил тялото й в каютата си, в куфар, а аз го отнесох в каюта 10, докато бяхте на вечеря. Трябваше само да го изхвърля през борда, докато той играеше покер, но…
Тя спря, обърна се пак и се свлече на пода с глава на коленете.
— Но какво?
— Но куфарът беше невероятно тежък. Мисля, че беше сложил някаква тежест, блъснах го в рамката на вратата, когато го вкарвах в каютата. Капакът се отвори и тогава… — тя изхлипа. — О, боже, вече не знам! Лицето й… беше цялото в кръв, но за миг аз… стори ми се, че клепачите й помръднаха.
— Господи — замръзнах от ужас. — Искаш да кажеш… не си я хвърлила жива, нали?
— Не знам.
Тя закри лицето си с ръце. Гласът й беше пресеклив, изтънял и писклив, треперещ, сякаш беше на ръба на истерията.
— Изпищях… не можах да се удържа. Но докоснах кръвта на лицето й, беше студена. Ако беше жива, кръвта щеше да е топла, нали? Реших, че може би просто съм си въобразила или е бил някакъв гърч — казват, че се случва, нали? В моргите и други места. Не знаех какво да правя… само затворих куфара! Но изглежда, не бях го заключила добре, защото, когато го хвърлих през борда, той се отвори и видях лицето й… лицето й във водата… о, боже!