Тя замълча задъхана, задушаваща се, но докато се опитвах да се справя с ужаса на това, което беше извършила, и да измисля какво бих могла да кажа в отговор на нейната изповед, тя отново заговори:
— Оттогава не мога да спя, знаеш ли? Всяка нощ лежа и мисля за нея, мисля дали не би могла да е жива.
Тя ме погледна и за първи път видях неприкрити чувства в очите й — вината и страха, които се бе опитвала отчаяно да скрие още от първата нощ.
— Не трябваше да става така — продължи тя раздразнено. — Тя трябваше да умре у дома, в леглото си, а аз… а аз…
— Не е нужно да го правиш — заговорих бързо. — Каквото и да се е случило с Ане, можеш да спреш сега. Как ще живееш след моето убийство? Една смърт на съвестта ти почти те побърква, Кари. Не ги прави две, умолявам те — и заради двете ни. Моля те, остави ме да си тръгна. Няма да кажа нищо, кълна се. Аз ще… ще кажа на Джуда, че съм слязла в Тронхайм и съм получила загуба на паметта. И без това никой няма да ми повярва! Не ми повярваха, когато казах, че през борда е паднало тяло — защо сега да е различно?
Знаех защо: заради ДНК. Пръстовите отпечатъци. Зъболекарските картони. Следите от кръвта на Ане, които навярно бяха останали по стъкления парапет и някъде в каютата на Ричард.
Но не споменах никое от тези неща, а Кари, изглежда не беше помислила за това. Паниката й сякаш се бе изляла заедно с нейната забързана, споделена на един дъх изповед и дишането й се бе успокоило. Сега се бе втренчила в мен с обляно в сълзи, но спокойно и странно красиво лице, след като истерията й беше отшумяла.
— Кари? — попитах плахо, без да смея да се надявам.
— Ще помисля — отвърна тя.
Изправи се, вдигна подноса и се обърна към вратата; Кракът й подритна книгата „Мечо Пух“ и тя погледна надолу. Нещо в лицето й се промени, тя я взе и прелисти страниците със свободната си ръка.
— Обичах тази книга като дете — каза тя.
Кимнах.
— Аз също. Сигурно съм я чела сто пъти. Онова в края, с приема за Пух… винаги ме кара да подсмърчам.
— Майка ми ме наричаше Тигър — каза тя. — Ти си като Тигъра, казваше тя, колкото и тежко да паднеш, винаги се изправяш.
Тя се изсмя, захвърли книгата в краката на койката и направи очевидно усилие да се върне към практическите въпроси.
— Слушай, може да не успея да ти донеса вечеря тази вечер. Готвачът става подозрителен. Ще направя всичко възможно, но ако не се получи, тогава ще ти донеса нещо допълнително за закуска, нали?
— Добре — казах аз и продължих, подтикната от някакъв импулс, — благодаря ти.
Замислих се за това, след като тя си тръгна — колко глупаво беше да благодаря на жената, която ме държеше в плен и ме изнудваше с храна и лекарства, за да бъда покорна. Дали не развивах Стокхолмски синдром?
Може би. Макар че, дори и да беше така, тя беше много по-тежък случай от мен. Може би това беше по-близо до истината — ние не бяхме пленник и похитител, а две животни в различни отделения на една и съща клетка. Нейното беше малко по-голямо.
Денят минаваше мъчително бавно. След като Кари си тръгна, крачех из стаята, опитвайки се да пренебрегна все по-острия глад и нарастващия страх от това, което щеше да се случи, ако Кари не успее да проумее същинския план на Ричард.
Бях абсолютно сигурна, че никога не е смятал да остави Кари жива дълго след като изиграе как Ане отпътува за Берген. Когато затворих очи, пред тях затрептяха образи — лицето на Ане с изцъклен от ужас поглед, когато Кари пуска куфара да падне. Кари, вървяща невинно по някаква уличка в Норвегия, силует, изникващ зад нея.
А после аз…
За да се разсея, се замислих за дома и за Джуда, докато страниците на „Мечо Пух“ не се замъглиха пред мен, а до болка познатите изречения не се размиха в пороя от сълзи, който ме остави твърде изтощена, за да правя нещо друго, освен да лежа.
Тъкмо започвах да губя надежда за вечеря, решила, че Кари не е успяла да вземе никаква храна, когато чух звук от далечната врата и забързани стъпки по коридора. Очаквах да почука, но вместо това чух ключа в ключалката и тя отвори вратата. Щом влезе в стаята, стана ясно, че не носеше храна, но всичко това ми изхвръкна от главата, когато видях паникьосаното й изражение.
— Той идва — изстреля тя.
— Какво?
— Ричард. Връща се тази вечер — трябваше да е утре, но току-що получих съобщение, той се връща тази вечер.
Телеграф онлайн
Вторник, 29 септември
ИЗВЪНРЕДНА НОВИНА: Второ тяло е открито при търсенето на изчезналата британка Лора Блеклок