Осма част
31
— Той… се връща? — устата ми пресъхна. — Какво означава това?
— Какво мислиш, че означава? Трябва да те измъкнем от кораба. Те ще отидат да вземат Ричард след трийсетина минути. И тогава…
Нямаше нужда да казва нищо повече. Преглътнах, езикът ми залепваше за небцето.
— Аз… как…
Извади нещо от джоба си и го вдигна, но не разбрах веднага какво е. Беше паспорт, но не моят — нейният.
— Това е единственият начин.
Тя свали шарфа, откривайки бръснатата си глава с вече прорастваща коса под него, а после започна да се съблича.
— Какво правиш?
— Ще слезеш от кораба като Ане и ще вземеш самолет като мен. Разбираш ли?
— Какво? Ти си луда. Ела с мен!
— Не мога. Как, по дяволите, ще обясня на екипажа? Това е моята приятелка, която се криеше в трюма?
— Кажи им! Кажи им истината!
Тя поклати глава. Вече бе останала по бельо и зъзнеше въпреки топлия и застоял въздух в каютата.
— И какво да кажа? Здравейте, аз съм напълно непозната, а жената, която смятате, че съм, беше хвърлена от кораба? Не. Нямам представа дали мога да се доверя на някого от тях. В най-добрия случай той е техен работодатели В най-лошия случай…
— И какво тогава? — вече звучах истерично. — Ще останеш тук и ще се оставиш да убие и теб?
— Не. Имам план. Просто недей да спориш и вземи моите дрехи.
Тя ми ги подаде, купчинка копринени дрехи, които ми се сториха леки като перце, когато ги поех. Беше шокиращо слаба, костите й буквално щяха да пробият кожата й, но не можех да отклоня поглед.
— Сега ми дай твоите.
— Какво? — Огледах своите оцапани потни дънки, тениската и блузата с качулка, които носех почти цяла седмица. — Тези?
— Да. Побързай! — Гласът й беше нервен. — Какъв размер обувки носиш?
— Шести — казах и гласът ми заглъхна, докато събличах тениската си.
— Добре. Моят е същият.
Тя избута еспадрилите си към мен, а аз изритах ботите си и започнах да смъквам дънките. И двете останахме по бельо, аз се опитвах да се прикрия, а тя се бе съсредоточила изцяло да раздели захвърлените ми дрехи. Нахлузих копринената туника през главата си и усетих по кожата си хладния полъх на скъпата тъкан. Тя свали една еластична лента от китката си и ми я подаде мълчаливо.
— За какво ми е това?
— За да си опънеш косата. Не е идеално. Трябва да внимаваш много с шарфа, но това е най-доброто, което мога да направя. Нямаме време да ти обръснем главата, а и ако искаш да излезеш от страната с моя паспорт, вероятно ще бъде по-добре да имаш истинска коса на паспортния контрол. Не трябва да им даваме причина да погледнат два пъти снимката.
— Не разбирам. Защо да не мога просто да си тръгна като себе си? Полицията сигурно ме търси, нали?
— За начало, твоят паспорт е у Ричард. А той има тук много приятели — не само в бизнеса, познава хора на високи постове в норвежката полиция. Трябва да те отведем далеч от него, преди да събере две и две. Слез. Отдалечи се от крайбрежието. Прекоси границата с Швеция. А когато вземаш самолет, не лети до Лондон. Той ще го очаква. Пътувай от другаде — например през Париж.
— Това е абсурдно — казах, но тревогата й ме бе заразила.
Пъхнах краката си в еспадрилите, а паспорта — в джоба на кимоното. Кари дръпна циповете на кожените ми боти. Почувствах леко съжаление — тези боти бяха най-скъпата част от облекло, която притежавах. Беше ми отнело седмици и доста насърчение от Джуда, за да събера смелост да се изръся за тях. Но ботите ми се струваха малка жертва в замяна — потенциално — на моя живот.
Накрая бяхме почти напълно облечени — само шарфът лежеше на койката между нас.
— Седни — каза Кари рязко и аз приседнах на ръба на койката, а тя застана до мен и уви красивия принтиран шарф около главата ми. Беше в зелено и златно, с мотив от преплетени въжета и котви, и внезапно пред очите ми изникна Ане — истинската Ане — как плаваше в синьо-зелените дълбини, а белите й крайници се заплитаха в останките от хиляди потънали кораби, пленени завинаги.
— Готово — каза най-сетне Кари.
Постави няколко фиби, за да държат ръба на шарфа на място, и после ме огледа критично отгоре до долу.
— Не е съвършено, не си достатъчно слаба — но ще мине на лоша светлина. Слава богу, че не съм се срещала с повечето моряци от екипажа — погледна часовника си и продължи. — Добре. Последното нещо. Удари ме.
— Какво?
Не откривах смисъл в думите й. С какво да я ударя?
— Удари ме. Удари главата ми в койката.