— Какво? — Започвах да звуча като ехо, но нямаше какво да направя. — Полудя ли? Няма да те удрям!
— Удари ме — каза гневно тя. — Не разбираш ли? Трябва да бъде убедително. Това е единственият ми шанс Ричард да повярва, че не съм замесена. Трябва да изглежда, сякаш си ме нападнала и си ме надвила. Удари ме.
Поех си дълбоко дъх и я зашлевих по бузата. Главата й се отметна назад, но не беше достатъчно силно, разбрах, че не беше, когато тя ме изгледа огорчено и потърка бузата си.
— О, за бога. Трябва ли аз да правя всичко?
Пое си дълбоко въздух и после, преди да разбера какво точно ще направи, блъсна главата си в ъгъла на койката.
Изпищях. Не можах да се спра. Кръвта потече от драскотината, направена от металния ръб, закапа по нейната — моята — бяла тениска и по пода. Тя се отдръпна назад, стенеща от болка, обхванала главата си с ръце.
— Боже — прошепна. — По дяволите, това боли. О, господи…
Падна на колене, като дишаше плитко и накъсано, и за миг си помислих, че ще припадне.
— Кари! — казах в паника и се отпуснах на колене до нея.
— Кари, добре ли си…
— Не коленичи, глупава кучко! — изпищя тя и ме дръпна. — Искаш да съсипеш всичко ли? Не може да имаш кръв по дрехите! Какво, по дяволите, ще си каже екипажът? О, господи, боже, няма ли да спре кървенето?
Изправих се неловко на крака, като едва не настъпих влачещото се кимоно и застанах там разтреперана. После дойдох на себе си и се втурнах към банята, за да взема дебел сноп тоалетна хартия.
— Ето — гласът ми пресекваше.
Тя ме погледна мрачно, взе хартията и я притисна към раната. После се отпусна на койката с посивяло лице.
— К-какво да направя? — попитах. — Мога ли да ти помогна?
— Не. Единственото, което може да ми помогне, е Ричард да повярва, че си ме пребила толкова зле, че не съм успяла да те спра. Надявам се това да свърши работа. Сега тръгвай — каза тя дрезгаво. — Преди да се върне и всичко да пропадне.
— Кари, аз… какво мога да направя?
— Две неща — отвърна тя, стиснала зъби от болка. — Първо, дай ми двайсет и четири часа, преди да отидеш в полицията, става ли?
Кимнах. Не го очаквах, но чувствах, че не можех да й откажа поне това.
— Второ, махай се оттук — изстена тя.
Лицето й вече беше толкова бяло, че се уплаших, но в изражението й имаше ожесточена решителност.
— Опита се да ми помогнеш, нали? Така се набута в тази бъркотия. Сега мога да направя само това, за да ти помогна. Така че не ми губи времето. Махай се!
— Благодаря ти — казах прегракнало.
Тя не отвърна нищо, само махна с ръка към коридора. Когато стигнах до вратата, заговори:
— Картата ключ за каютата е в джоба ти. Ще намериш около пет хиляди крони в чантата на тоалетката. Смесени са — норвежки, датски и шведски, но мисля, че общо правят около петстотин лири. Вземи всичко. Има кредитни карти и лична карта. Не знам пинкодовете на картите — не са мои, а на Ане, — но може би ще намериш някое място, където е възможно да се плаща с подпис. Ще трябва да помолиш някого да спусне трапа, за да слезеш от кораба — освен ако вече не са го направили за Ричард. Кажи им, че току-що ти се е обадил и ще се срещнете по пътя.
— Добре — прошепнах.
— Смени си дрехите и напусни пристанището възможно най-скоро. Това е.
Тя затвори очи и се отпусна назад. Снопчето хартия, притиснато към слепоочието й, вече беше цялото червено.
— О, и ме заключи, когато тръгваш.
— Да те заключа? Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Трябва да бъде убедително.
— Ами ако не дойде да те намери?
— Ще дойде. — Гласът й беше равен. — Това е първото нещо, което ще направи, щом открие, че съм изчезнала. Ще дойде да те провери.
— Добре — казах неохотно. — Какъв е кодът за вратата?
— Вратата? — Тя отвори уморени очи. — Каква врата?
— Каза, че има втора заключена врата след тази. С панел с код.
— Излъгах — каза тя слабо. — Няма врата. Казах го сама за да не ме нападнеш. Просто продължавай да се изкачваш!
— Аз… благодаря, Кари.
— Не ми благодари. — Отново затвори очи. — Просто го направи — заради двете. И не поглеждай назад.
— Добре.
Пристъпих към нея, не знам защо, може би за да я прегърна. Но гърдите й бяха опръскани с прясна кръв, а от раната в слепоочието й се стичаше още. А и тя беше права — кървави петна по роклята ми нямаше да помогнат на никого, най-малко на нея.
Това беше най-трудното нещо, което бях правила някога — да обърна гръб на жена, която изглеждаше така, сякаш кърви до смърт, и то заради мен. Но вече знаех какво трябваше да направя — заради двете ни.