— Сбогом, Кари — казах.
Тя не отговори. Тръгнах си.
Коридорът отвън беше тесен и горещ като в ада, много по-горещ от задушната малка каюта, която бях напуснала. На вратата имаше здрава скоба, забита грубо в пластмасата, и тежък катинар, от който стърчеше ключ. Заключих го, преглъщайки вината, заседнала в гърлото ми, а след това се поколебах с пръсти на ключа. Трябваше ли да го взема? Оставих го. Не исках Кари да прекара там даже миг повече, отколкото се налагаше. Вратата на каютата беше в дъното на мрачния бежов коридор. В другия край имаше врата с надпис „Не е вход — само за персонала“, а след нея — стълбище. Хвърлих последен поглед назад, към заключената врата на каютата, зад която Кари лежеше кървяща, а после се затичах към стълбите и започнах да се изкачвам.
Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-силно биеше сърцето ми. Краката ми започнаха да отмаляват и се разтрепериха след дългото обездвижване. Сервизното стълбище беше покрито с евтин мокет, с метални ръбове на стъпалата. Потната ми ръка се хлъзна по пластмасовите перила и си представих ослепителния блясък на парадното стълбище, искренето на кристала, усещането на полирания махагонов парапет под пръстите ми, гладък като коприна. Усетих вътре в мен да се надига смях, същия ирационален смях, както някога на погребението на баба ми, когато страхът и уплахата ми преминаха в истерия.
Поклатих глава и продължих по следващото стълбище, покрай врати с надписи „Поддръжка“ и „Само за персонала“.
Продължих да се изкачвам, докато стигнах до огромна стоманена врата с напречен лост, като авариен изход. Застанах за миг, задъхана от дългото изкачване, усещайки как студената пот се събира в основата на гръбнака ми. Какво имаше от другата страна?
Зад мен лежеше Кари, свита на койката в онази лишена от въздух стая, подобна на ковчег. Стомахът ми се преобърна и се насилих да прогоня тази картина от ума си и да се съсредоточа, хладнокръвно и целенасочено, върху стъпките, които ми предстояха. Трябваше да се измъкна — и веднага щом се озова в безопасност, да… какво всъщност? Да се обадя на полицията, въпреки молбата на Кари?
Докато стоях с ръка на вратата, отново се видях онази нощ в апартамента ми — сгърчена в собствената ми спалня, прекалено уплашена, за да отворя вратата и да се изправя срещу онова — каквото и да беше, — което ме очакваше от другата страна. Може би щеше да е по-добре, ако бях блъснала заключената врата, бях изскочила и се бях изправила срещу него, дори ако това означаваше да бъда пребита. Сега можеше да съм в болницата и да се възстановявам с Джуда до мен, а не да съм в капана на този кошмар наяве.
Е, сега вратата не беше заключена.
Поставих ръка на лоста, натиснах и я отворих.
32
Светлината. Блъсна ме в лицето, остави ме примигваща и замаяна, взряна в призмите в цветовете на дъгата от хилядите кристали „Сваровски“. Служебната врата водеше направо към парадното стълбище, където полилеят грееше ден и нощ като гигантско „Майната ви!“ на икономиите, ограниченията и глобалното затопляне, да не говорим за добрия вкус.
Хванах се за полирания дървен парапет и се огледах наляво и надясно. На завоя на стълбите имаше огледало, което връщаше отразените отблясъци на полилея, умножаваше танцуващата светлина отново и отново, а когато се обърнах, зърнах собственото си отражение и се вцепених за миг, а сърцето заседна в гърлото ми — защото в огледалото беше Ане, с глава, обвита в златно и зелено, с очи на преследвана и наранена жена.
Изглеждах такава, каквато бях — бегълка. Насилих се да стоя по-изправена и да вървя бавно, въпреки че ми се искаше да се втурна като подплашен плъх.
Побързай, побързай, побързай — съскаше гласчето в главата ми. Балмър идва. Размърдай се! Но продължих бавно и отмерено, припомняйки си плавната походка на Ане — на Кари — и как отмерваше всяка крачка като човек, който пести силите си. Насочих се към предната част на кораба, към каюта 1, стиснала в джоба ключа, който тя ми даде, усещайки успокояващата му твърдост под потните си пръсти.
Но стигнах до задънена улица, до стълби, водещи към ресторанта, без проход към носа. По дяволите. Бях завила в погрешна посока.
Върнах се обратно, като се опитвах да си спомня откъде бях минала, когато видях Ане — Кари — вечерта преди Тронхайм. Господи, наистина ли беше само миналата седмица? Струваше ми се, че бе минала цяла ера, че е било в друг живот. Чакай — трябваше да беше направо към библиотеката, а не наляво. Не беше ли така?
Побързай, за бога, побързай!