— Кажи ми, редовно ли изработваш апликации?
И тогава всъщност започна всичко.
Тя не го молеше да изработи някаква определена форма, чувствайки, че така ще попречи на вдъхновението му. Джордж обаче ревностно започна да посвещава всеки свой свободен час на изрязването и апликирането — буквално атакуваше кашоните с преоценени книги, ако не намереше онова, което търсеше, купуваше нещо приблизително подходящо, а после пращаше Мехмет отпред в ателието да изтезава клиентите („Така пише и на бланката с поръчката“).
Стараеше се да не мисли, стараеше се да освободи концентрацията си от всякакви ограничения, да позволи на острието да се движи едва ли не самостоятелно, сам несигурен в крайния резултат до момента, в който поставеше последното парченце от апликацията на място.
— Какво е това? — попита Мехмет, когато видя първата картина, от която Джордж беше останал поне донякъде доволен.
— Ти какво мислиш, че е? — парира Джордж, сам доста объркан.
— Някаква хиена?
— Всъщност е лъв.
— А, да. Това е от онези стилизирани шашми, каквито слагат отпред на спортните фланелки.
— Шашми?
— Всичко ново е само добре забравено старо, капитане.
— Наречи ме още веднъж „капитане“ и си уволнен.
Мехмет се навъси срещу хиената/ лъв.
— Това да не е мистериозният резултат от източната съблазън, която упражнява върху теб онази жена? Защото, ако е така, намирам го за изключително обидно.
— Ти си от Изтока, Мехмет, и не си нито мистериозен, нито съблазнителен.
— А — рече Кумико, когато видя апликацията. — Лъв. Да.
И я взе със себе си.
Джордж все още знаеше твърде малко за нея, нямаше представа какво прави тя в свободното си време, какво е семейството й, не знаеше дори как си изкарва прехраната.
— Аз живея, Джордж — отговаряше му винаги тя с някаква болезнена обърканост в погледа. — Какво правят хората по принцип на света? Живеят, оцеляват, сграбчват сами себе си и личните си истории и продължават напред.
Е, така постъпват героите в книгите, мислеше си в такива моменти Джордж, но не го изричаше на глас. На нас, останалите, от време на време ни се налага да си купуваме хляба и сиренето от магазина.
От време на време тя намекваше, че живее от спестяванията си, но какви ли пари би могъл да спести човек, занимаващ се с международна благотворителна дейност, независимо от длъжността си? Ако, разбира се, спестяванията й не бяха по-стари или пък наследствени, или пък…
— Аз те тревожа — каза му Кумико една вечер в леглото — в леглото на Джордж, в дома на Джордж. Той все още не беше влизал в нейния дом („При мен е твърде тясно“, обясняваше тя и се мръщеше на себе си. „По-тясно, отколкото може да допусне човек“). Беше третата седмица след запознанството им. Три странни седмици. Джордж поглеждаше назад, разумът му подсказваше, че двамата с Кумико са прекарали много часове заедно, но реално той помнеше само няколко мимолетни мига: устните й се разделят леко, за да сложи тя в устата си мъничка хапчица патладжан, смехът й, когато гладните за хляб гъски разочаровано се клатушкат след двама им в парка, смайващо деликатният начин, по който хващаше ръката му, когато той се чувстваше неудобно сред тълпа тийнейджъри на опашката за билети в киното (гледаха филм, изчезнал вече като дим от съзнанието му).
Присъствието й беше подобно на полузабравен сън, но и не съвсем.
Защото тя беше тук, в леглото му, галейки го така, както той я галеше, прокарвайки пръст от слепоочието до брадичката му и казвайки:
— Аз те тревожа.
— Знам толкова малко за теб — каза Джордж. — Искам да знам повече.
— Знаеш всичко важно.
— Да, все така казваш, но…
— Но какво?
— Ами името ти, например.
— Знаеш името ми, Джордж — развеселено отвърна тя.
— Да, но Кумико японско име ли е?
— Така мисля.
— А ти японка ли си?
Тя го стрелна дяволито.
— След като името ми е японско, предполагам, че в известен смисъл и аз съм японка.
— Въпросът ми обиди ли те? Нямах намерение да…
— Джордж — каза Кумико, седна по-изправена, загледа го отгоре, докато той остана легнал ниско на възглавницата, а пръстът й се плъзна по сивеещите косми на гърдите му. — В миналото животът ми не беше никак лек, Джордж — започна тя и сякаш самата нощ застина, за да слуша думите й. — Бяха трудни дни, Джордж. Дни, които обожавах, разбира се, дни, в които живеех с всички сили и изпивах всяка минута до дъно, но най-вече бяха трудни дни. И аз не искам да ги преживявам отново — тя замълча, пръстът й палаво погъделичка пъпа му, но когато продължи да говори, в гласа й нямаше и следа от палавост. — Има още много, което може да се знае за мен, разбира се, че има — после погледна Джордж и той беше готов да се закълне, че очите й неведомо как отразяват златните лунни лъчи, които падаха в стаята през прозореца зад гърба й. — Но двамата с теб имаме много време, Джордж. Имаме всичкото време, което съумеем да откраднем. И така, могат ли въпросите ти да почакат? Мога ли да се разкривам пред теб много, много бавно?