— Кумико…
— С теб се чувствам в безопасност, Джордж. Ти целият си сигурност и мекота, и доброта, и покой.
Джордж, който и без това вече беше доста притеснен от посоката на разговора, изведнъж се почувства двойно по-уплашен.
— Мекота?
— Мекотата е сила — отвърна тя. — Сила, по-голяма, отколкото предполагаш.
— Не — отвърна той. — Не, не е сила. Хората казват това, защото звучи хубаво, но това всъщност не е истина.
— Джордж…
Той въздъхна. Прииска му се да я прегърне сега, веднага, прииска му се ръцете му да се обвият около нея, неговите така загрубели пръсти да се плъзнат нежно по кожата на гърба й, по бедрата, чак до стъпалата и дланите й. Прииска му се някак да я обвие цялата със себе си, да стане нейна пещера, да се превърне в нейно убежище и да й даде покоя, който тя виждаше в него и който сам той твърдо отричаше да притежава.
— Бившата ми съпруга — започна Джордж и на секундата съжали, че заговаря за Клеър пред Кумико именно в спалнята, но все пак продължи — винаги ми казваше, че съм твърде мил, твърде дружелюбен. Твърде мек. Не го казваше с лошо, съвсем не. Всъщност, с нея още сме си приятели — замълча. — Но тя ме напусна. Всички жени в живота ми са ме напускали, рано или късно. Никога не се е случвало аз да скъсам пръв, никога — той прокара длан по ръката на Кумико. — Хората искат доброта от приятелите си, но и ги обичат с друг тип любов.
— Добротата, Джордж — отвърна тя, — е всичко, за което аз копнея на този свят.
И на Джордж му се стори, че в края на изречението й долови едно добавено — прошепнато точно сега, но не можа да разбере дали тя наистина го е изрекла или го е промълвило неговото собствено, свито от страх сърце.
Джордж рамкира дракона и жерава, но предварително си даде време да обмисли каква рамка би била най-подходяща за тях. Обикновена плоска рамка изобщо не можеше да свърши работа, физическата дълбочина на материала на плочката изключваше простото й притискане под стъкло. Освен това, стандартните рамки бяха направени да пазят в себе си снимки за дечица със снежнобели усмивки и гушнали златните си ретривъри, но не и нещо толкова предизвикателно, толкова живо като апликацията на Кумико.
След няколко проби и грешки — без стъкло, с матово или лъскаво паспарту, поставена върху хоризонтална повърхност, за да може да се гледа отгоре — най-сетне Джордж затвори картината в плитка стъклена кутия, за да остави въздух около образите, подобно на макет. Всички ръбове на кутията бяха подчертани със златна ивица и създаваха усещането, че картината вътре стои там от стотици години и ще се разпадне на прах, ако бъде извадена. Така рамкирани, образите заприличаха на реликва от някаква алтернативна реалност, на артефакт, дошъл незнайно откъде, и попаднал в нашия свят напълно случайно.
Последва въпросът къде да постави картината.
Отначало я окачи вкъщи, но решението изобщо не се оказа добро. Над лавицата на камината жеравът и драконът изглеждаха безкрайно не на място, подобно на гости чужденци, които с любезна усмивка мълчаливо се чудят кога ли ще приключи досадното парти, на което са ги поканили. Стените в другите стаи пък бяха отрупани с книги, нямаше достатъчно въздух, а картината трябваше да диша, затова Джордж я окачи над леглото си. След един стряскащо неясен мокър сън обаче (свлачища, ливади и армии, тъпчещи самата му кожа) побърза да я свали.
Така че в крайна сметка нямаше къде другаде да я сложи, освен в ателието — така поне щеше да я гледа всеки ден, а и там картината се вписваше идеално, бдеше сякаш над него, беше си съвсем на място сред мострите на услугите, които фирмата на Джордж предлагаше. А и, разбира се, ателието беше мястото, където той беше срещнал Кумико. Навярно затова плочката, пресечната точка на неговото изкуство и нейното, изглеждаше най-естествено окачена там, където се бяха пресекли и житейските пътища на двама им.