Лидия стоеше зад дръвчето с две торби, в които бяха книгите ми, и една папка, в която бяха картините ми.
— Виж, трябва да ми върнеш книгите и картините. Те са мои.
Лидия изскочи иззад дръвчето. Крещеше. Извади картините и започна да ги къса на парчета. Хвърляше парчетата във въздуха, а когато паднеха на земята, скачаше върху тях. Беше с каубойските си ботуши.
После извади книгите ми от торбите и започна да ги мята наоколо — по улицата, по моравата, навсякъде.
— Ето ти картините! Ето ти книгите! И НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ! НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ!
После Лидия хукна към моя блок, като държеше една от книгите ми, последната: „Избрано от Хенри Чинаски“.
— Искаш си книгите, така ли? — изкрещя тя. — Искаш си книгите? Ето ти проклетите книги! И НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ!
Лидия се зае да троши стъклата на входа. Удряше ги с „Избрано от Хенри Чинаски“ и крещеше:
— Искаш си книгите, така ли? Ето ти проклетите книги! И НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ! НЕ ИСКАМ ДА СЛУШАМ ЗА ЖЕНИТЕ ТИ!
Аз стоях и гледах как крещи и чупи стъкла.
„Къде е полицията? — мислех си. — Къде?“
После Лидия хукна обратно, направи остър ляв завой покрай кофата за боклук и се втурна по алеята пред съседния блок. Там, зад един храст, беше оставила пишещата ми машина, радиото и тостера.
Лидия взе пишещата машина и изтича обратно по средата на улицата. Пишещата машина беше тежка, обикновен стар модел. Лидия я вдигна с две ръце над главата си и я разби в паважа. Капакът и няколко други части се разлетяха встрани. Тя отново вдигна пишещата машина, вдигна я над главата си, изпищя „НЕ МИ ГОВОРИ ЗА ЖЕНИТЕ СИ!“ и пак я тресна в паважа.
После скочи в колата си и потегли.
След петнайсет секунди дойде една патрулка.
— Оранжев фолксваген. Казва се Нещото и прилича на танк. Не си спомням номера, но буквите са HZY.
— Адрес?
Казах им адреса.
Естествено, полицаите я докараха при мен. Докато се приближаваха, я чувах как вие на задната седалка.
— НЕ МЪРДАЙ! — извика едното ченге, докато изскачаше от колата.
Аз го заведох вкъщи. Той влезе след мен, като стъпваше по натрошените стъкла. По някаква причина светна с фенерче към тавана и гипсовите орнаменти по него.
— Ще предявите ли обвинения? — попита ме ченгето.
— Не. Тя има деца. Не искам да й отнемат децата. Бившият й съпруг се опитва да ги вземе. Но моля ви, обяснете й, че не трябва да се правят такива неща.
— Добре — каза той. — Подпишете се тук.
Полицаят надраска нещо на ръка в малкия си бележник с редове. Аз, Хенри Чинаски, няма да повдигам обвинения срещу Лидия Ванс.
Подписах се и той си тръгна.
Заключих вратата, колкото беше останало от нея, легнах си и се опитах да заспя.
Някъде след един час телефонът звънна. Беше се прибрала вкъщи.
— КОПЕЛЕ МРЪСНО, АКО НЯКОЙ ПЪТ ПАК МИ КАЖЕШ ЗА ЖЕНИТЕ СИ, ПАК ЩЕ НАПРАВЯ АБСОЛЮТНО СЪЩОТО! — изкрещя тя и затвори.
47
След две вечери отидох до къщата на Тами на „Ръстик Корт“. Почуках. Вътре не светеше. Изглежда, нямаше никого. Погледнах в пощенската кутия. Имаше писма. Написах й бележка: Тами, търсих те по телефона. Дойдох, но те нямаше. Добре ли си? Обади ми се. Ханк
Към единайсет на следващата сутрин пак отидох с колата. Нейната кола не се виждаше. Бележката ми си стоеше на вратата. Все пак позвъних. Писмата си стояха в пощенската кутия. Оставих й нова бележка: Тами, къде си, по дяволите? Обади ми се. Ханк.
После обиколих целия квартал, като търсех да видя очуканото червено камаро.
Вечерта пак отидох до тях. Валеше. Бележките ми се бяха намокрили. В пощенската кутия имаше още повече писма. Оставих й една моя стихосбирка, с посвещение. После се върнах във фолксвагена. На огледалото за обратно виждане висеше малтийски кръст. Свалих го, занесох го до тях и го завързах за бравата на вратата.
Не знаех къде живеят приятелките й, майка й, любовниците й.
Прибрах се и написах няколко любовни стихотворения.
48
Имах среща с един анархист, Бен Солвнаг, който пишеше биографията ми. Тогава чух стъпките й отвън на алеята. Веднага ги познах — винаги вървеше бързо, напрегнато и секси с малките си крачета. Вратата беше отворена. Тами влезе направо вътре.
Веднага се прегърнахме и започнахме да се целуваме.
Бен Солвнаг се сбогува и си тръгна.
— Кучите синове конфискуваха нещата ми, всичките ми неща! Не можах да платя наема! Мръсен кучи син!