— Не можем да вземем детето.
— Знам. Ще я оставим при майка ми.
— При майка ти? Това е на пет километра в обратната посока.
— На път за летището.
— Не, в обратната посока.
— Имаш ли шест долара?
Дадох на Тами шест долара.
— Ще се видим у вас. Събран ли ти е багажът?
— Да, готова съм.
Върнах се обратно с колата и зачаках. След малко ги чух.
— Мамо! — извика Данси. — Искам динг-донг!
Двете се качиха по стълбите. Зачаках да се върнат. Те не се върнаха. Аз се качих. Тами беше готова с багажа, но стоеше на колене и отваряше и затваряше ципа на чантата.
— Ще занеса другите неща в колата — казах аз.
Освен чантата Тами имаше две големи хартиени торби, пълни догоре, и три закачалки с рокли.
Занесох торбите и роклите във фолксвагена. Когато пак се качих горе, тя продължаваше да затваря и да отваря ципа на чантата.
— Тами, трябва да тръгваме.
— Само минутка.
Тами стоеше на колене и не спираше да отваря и да затваря циповете. Изобщо не поглеждаше в чантите. Просто отваряше и затваряше циповете.
— Мамо — обади се Данси. — Искам динг-донг.
— Хайде, Тами. Да тръгваме.
— Добре де.
Взех чантата и двете ме последваха навън.
Тами се качи в колата си и аз подкарах след нея към къщата на майка й. Влязохме. Тами застана до шкафа и започна да отваря и да затваря чекмеджетата. Всеки път, когато отваряше някое чекмедже, ровеше вътре и разбъркваше всичко. След това го затръшваше и минаваше на следващото. И се повтаряше същата история.
— Тами, самолетът вече е готов за излитане.
— О, не, имаме много време. Мразя да вися на летището.
— Какво ще правиш с Данси?
— Ще я оставя тук, докато майка ми се прибере от работа.
Данси изпищя. Най-сетне беше осъзнала какво става и продължи да пищи, по лицето й потекоха сълзи, после спря, сви малките си юмручета и изкрещя:
— ИСКАМ ДИНГ-ДОНГ!
— Слушай, Тами, ще те чакам в колата — обадих се аз. Излязох и зачаках. Почаках пет минути, после се върнах.
Тами продължаваше да отваря и да затваря чекмеджетата.
— Моля те, Тами, да тръгваме най-сетне!
— Добре.
Тя се обърна към Данси:
— Стой тук, докато се прибере баба ти. Не отключвай на никого, освен на баба!
Данси отново нададе вой. После изпищя:
— МРАЗЯ ТЕ!
Двамата с Тами излязохме и се качихме във фолксвагена. Запалих двигателя. После тя изведнъж отвори вратата и излезе:
— ТРЯБВА ДА СИ ВЗЕМА НЕЩО ОТ КОЛАТА!
И изтича до камарото.
— Мамка му! — извика тя. — Заключих колата, но съм забравила ключа и не мога да я отворя! Имаш ли закачалка?
— Не! — изкрещях в отговор. — Нямам закачалка!
— Веднага се връщам!
Тами пак изтича в жилището на майка си. Чух как отваря вратата. Данси пищеше и виеше. Чух как вратата се затръшна и Тами се върна с една закачалка. Отиде до камарото и отвори вратата с нея.
Отидох при нея. Тами беше на задната седалка и ровеше в ужасната бъркотия, която цареше — дрехи, хартиени торби, картонени чашки, вестници, бирени бутилки, празни кутии. Най-сетне намери каквото търсеше: фотоапарата, който й бях подарил за рождения ден.
Докато карах фолксвагена към летището с такава скорост, все едно се канех да спечеля автомобилно състезание, Тами се наведе към мен:
— Ти наистина ме обичаш, нали?
— Да.
— Когато пристигнем в Ню Йорк, ще те чукам така, както никога не са те чукали!
— Честно?
— Да.
Тя ме хвана за кура и се притисна към мен.
Първата и единствена червенокоса жена в живота ми. Голям късмет.
59
Изтичахме нагоре по дългата рампа. Аз носех роклите и торбите на Тами.
Когато стигнахме до ескалатора, Тами изведнъж видя машината, на която можеш да си купиш застраховка „Живот“ преди полета.
— Моля те — казах аз. — Имаме само пет минути до излитането.
— Искам да оставя парите на Данси.
— Добре.
— Имаш ли две монети по двайсет и пет цента?
Дадох й две монети по двайсет и пет цента. Тя ги пусна в машината, която изплю едно талонче.