На сцената имаше хладилник. Отворих го. Вътре сигурно имаше към четирийсет бири. Взех си една, отворих я и отпих. Изпитвах огромна нужда от питие.
Тогава един човек отпред изкрещя:
— Ей, Чинаски, ние си плащаме за бирите!
Беше дебел мъж с униформа на пощальон.
Отидох до хладилника и извадих една бира. После отидох при него и му я подадох. Върнах се, взех още бири от хладилника и ги раздадох на хората на първия ред.
— Ей, ами ние? — извика някой отзад.
Взех една бутилка и я подхвърлих. После метнах след нея още няколко. Бяха добри. Хванаха ги до една. После обаче една ми се изплъзна и излетя много високо във въздуха. Чух как се счупи. Реших да спра. Вече си представях как ме съдят за това, че съм строшил главата на някого.
Оставаха около двайсет бутилки.
— Тези са за мен! — заявих.
— Цяла нощ ли ще четеш? — попита някой.
— Не, цяла нощ ще пия! — отвърнах.
Разнесоха се аплодисменти, освирквания и оригвания.
— ТИ СИ ГОЛЯМ ГЪЗ БЕ, ЧИНАСКИ! — изрева някакъв мъж.
— Благодаря за комплимента, лельо — отвърнах.
Накрая седнах, нагласих микрофона и започнах с първото стихотворение. Хората се умълчаха. Сега вече бях останал сам на арената, заедно с бика. Малко се уплаших. Но все пак аз бях написал тези стихотворения. И аз щях да ги прочета. Винаги беше подходящо да започнеш с нещо леко, с някаква подигравка. Свърших с първото стихотворение и стените се разтърсиха от аплодисментите. Докато повечето хора ръкопляскаха и викаха, четирима-петима се биеха. Бях извадил късмет с това място. Просто трябваше да се задържа на сцената и всичко щеше да бъде наред.
Човек не биваше да ги подценява, но не биваше и да им целува задника. Трябваше да открие някаква среда и да се придържа към нея.
Продължих да чета стихотворения и да пия бира. Все повече се напивах. Думите ставаха все по-трудни за четене. Пропусках цели редове и изтървавах стихотворенията си на пода. Накрая спрях и продължих просто да пия.
— Това е страхотно — казах на публиката. — Плащате си, за да ме гледате как пия.
Събрах сили и прочетох още няколко стихотворения. Накрая прочетох и няколко мръсни и приключих.
— Няма повече — заявих.
Те продължиха да крещят, че искат още.
Момчетата от кланицата и от магазина за конфекция, и всички момчета от складовете, където бях работил като хлапе и като възрастен мъж, никога не биха повярвали на очите си.
В офиса на Марти имаше още пиене и няколко тлъсти джойнта. Марти се обади по служебния телефон, за да провери колко са приходите от входа.
Тами го гледаше вторачено.
— Не ми харесваш — заяви тя. — Изобщо не ми харесваш. Имаш много неприятни очи.
— Не се притеснявай за очите му — обадих се аз. — Хайде просто да си прибираме парите и да се махаме.
Марти ми написа чек и ми го подаде:
— Ето. Двеста долара.
— Двеста долара! — изкрещя Тами. — Копеле мръсно!
Прочетох какво пишеше на чека и я прекъснах:
— Успокой се, той се шегува.
Тя не ми обърна внимание.
— Двеста долара! — повтори тя. — Ах, ти, копеле мръсно!
— Тами! — обадих се аз. — Всъщност са четиристотин.
— Подпиши чека и ще ти дам парите в брой — предложи Марти.
— Аз май доста си пийнах, докато четеше — каза ми Тами. — Попитах един тип „Може ли да се облегна на теб?“ и той отговори: „Добре“.
Подписах чека и Марти ми подаде пачка банкноти. Прибрах ги в джоба си.
— Виж, Марти, най-добре да си вървим.
— Много неприятни очи имаш — повтори Тами.
— Защо не останеш да си поговорим? — попита ме Марти.
— Не, по-добре да тръгваме — отвърнах.
Тами стана:
— Трябва да отида до тоалетната.
Двамата с Марти се озовахме сами. Минаха десет минути. Накрая Марти се изправи и каза:
— Чакай тук, сега се връщам.
Останах да чакам. Минаха пет минути, после десет. Накрая излязох от офиса и от клуба, през задния вход. Отидох на паркинга и седнах във фолксвагена. Минаха петнайсет минути, двайсет, двайсет и пет.
Помислих си: „Ще й дам още пет минути и после си тръгвам.“
В този момент Марти и Тами излязоха от задния вход на клуба.
Марти посочи: