Продължих да се целувам с Мерседес и поради особеното си отношение към целувките пак се надървих. Качих се върху нея, като не спирах да я целувам, все едно това беше последният ми час на тази земя.
Курът ми се плъзна в нея.
Този път бях сигурен, че ще успея. Усещах как се случва чудото.
Щях да й свърша в путката на тази курва. Щях да излея соковете си право в нея и тя не можеше да ме спре.
Беше моя. Бях като завоевател, като изнасилвач, като строг господар, непреклонен като смъртта.
Тя беше безпомощна. Въртеше глава насам-натам, стискаше ме и стенеше:
— Аррхххх, ъррххх, ох, ох… уф… уф!
Курът ми набираше още повече сила от стоновете й.
Накрая и аз издадох някакъв странен звук и свърших.
След пет минути тя вече хъркаше. И двамата хъркахме.
На сутринта си взехме душ и се облякохме.
— Ще те заведа на закуска — предложих аз.
— Добре — отвърна Мерседес. — Между другото, чукахме ли се снощи?
— Господи! Не помниш ли?! Чукахме се сигурно към петдесет минути!
Не можех да повярвам на ушите си. Мерседес не изглеждаше особено убедена.
Отидохме в една закусвалня зад ъгъла. Аз си поръчах бъркани яйца с бекон и кафе и пшеничен хляб. Мерседес си поръча пирожки с шунка и кафе.
Сервитьорката ни донесе поръчката. Опитах яйцата. Мерседес си сипа кетчуп.
— Я, прав си — каза изведнъж тя. — Явно си ме чукал. По крака ми потече сперма.
Реших повече да не се виждам с нея.
70
Взех кашоните и се качих в апартамента на Тами. Първо прибрах нещата, за които ми беше казала. След това намерих и други вещи — още рокли и блузи, обувки, ютия, сешоар, дрешките на Данси, чинии и прибори, един албум със снимки. Имаше един тежък ракитов стол, който си беше на Тами. Занесох всичко долу, в моя апартамент. Събраха се осем или десет кашона. Наредих ги до стената в дневната.
На следващия ден отидох до гарата с колата, за да взема Тами и Данси.
— Добре изглеждаш — каза ми Тами.
— Благодаря.
— Ще живеем при майка ми. Можеш да ни закараш направо там. Не мога да се боря с управителката. Освен това, защо да оставам там, като не ме искат?
— Аз ти преместих повечето неща, Тами. В кашони, които са при мен.
— Добре. Може ли да останат там още малко?
— Естествено.
След това майката на Тами също замина за Денвър, за да види сестра й, и на същата вечер аз отидох при Тами, за да се напием. Тами беше на хапчета. Аз не взех от тях. Когато наченах четвъртото кашонче от по шест бири, се обърнах към нея:
— Тами, просто не разбирам какво намираш в Боби. Той е кръгла нула.
Тя кръстоса крака и започна да поклаща горния напред-назад.
— Той си мисли, че разговорите за маловажни неща са очарователно нещо — продължих.
Тами също продължи да поклаща крака си.
— Филми, телевизия, трева, комикси, мръснишки снимки — това го зарежда него.
Тами започна да поклаща крака си малко по-силно.
— Наистина ли изпитваш нещо към него?
Тя продължи да поклаща крака си.
— Шибана курва! — казах й аз.
Станах, затръшнах вратата зад гърба си и се качих във фолксвагена. С бясна скорост се понесох към къщи, като заобикалях другите коли и грубо дърпах лоста за скоростите.
Когато се прибрах, взех да товаря нейните кашони в колата. Освен това натоварих и плочите, одеялата и играчките. Естествено, във фолксвагена не се събираше чак толкова много.
После подкарах обратно към Тами. Отбих, паркирах на втора линия и включих аварийните светлини. Извадих кашоните от колата и ги наредих на верандата. Затрупах ги с одеяла и играчки, натиснах звънеца и изчезнах с колата.
Когато се върнах с втората част от вещите, първите вече ги нямаше. Пак ги строих на верандата, натиснах звънеца и изчезнах като ракета.
Когато се върнах с третата част, вторите кашони вече ги нямаше. Наредих новите кашони и позвъних. После отново изчезнах в ранното утро.
След като се прибрах, си сипах водка с вода и огледах какво е останало. Бяха останали само тежкият ракитов стол и сешоарът, който беше огромен като гардероб. Можех да направя само още един курс. Трябваше да избера или стола, или сешоара. В колата нямаше да се съберат и двете неща.
Реших да закарам стола. Беше четири сутринта. Бях оставил колата неправилно паркирана пред нас, с включени аварийни светлини. Допих водката. Чувствах се все по-пиян и по-уморен. Вдигнах стола, който беше адски тежък, и го занесох до колата. Оставих го на тротоара и отворих вратата откъм мястото до шофьора. После се опитах да натикам стола вътре и да затворя вратата. Столът стърчеше. Тогава се помъчих да го извадя. Столът беше заседнал. Изругах и пак го бутнах навътре. Единият му крак проби предното стъкло и щръкна към небето. Вратата пак не можеше да затвори. Ама изобщо. Опитах се да избутам крака на стола още по-навън през стъклото, за да затворя вратата. Но столът не помръдваше. Здравата беше заседнал. Пак се опитах да го извадя. Не. Дърпах и бутах, пак бутах и пак дърпах, все по-отчаяно. Ако полицията пристигнеше точно в този момент, с мен беше свършено. След малко се уморих. Качих се на мястото на шофьора. По улицата нямаше места за паркиране. Закарах колата до паркинга на пицарията. Вратата откъм стола се люлееше като крило. Оставих колата там, с отворена врата и светната лампа в купето. (Защото не искаше да се загаси.) Предното стъкло беше разбито, а кракът на стола стърчеше навън, огрян от лунната светлина. Цялото нещо изглеждаше неприлично и откачено. Напомняше на насилие, на предумишлено убийство. Бедната ми красива кола.