Върнах се пеш до вкъщи. Налях си още една водка с вода и се обадих на Тами:
— Виж, сладурче, закъсах. Кракът на твоя стол стърчи през предното стъкло на колата ми, не мога да го извадя навън, не мога да го натикам навътре и вратата не иска да се затвори. Предното стъкло е счупено. Какво да направя? Помогни ми малко, за Бога!
— Измисли нещо, Ханк — каза тя и затвори.
Пак набрах номера й:
— Сладурче…
Тя направо затвори. Когато се обадих за трети път, беше оставила телефона отворен.
Изтегнах се на леглото. В този момент телефонът звънна.
— Тами… — казах.
— Ханк, обажда се Валери. Току-що се прибрах. Само исках да ти кажа, че колата ти е на паркинга на пицарията и вратата е отворена.
— Благодаря ти, Валери, но просто не мога да я затворя. Вътре има един стол и кракът му стърчи през предното стъкло.
— О, не бях забелязала.
— Мерси, че се обади.
После заспах. Сънят ми беше неспокоен. Щяха да вдигнат колата ми с паяк. Щяха да ме глобят.
В 6:20 се събудих, облякох се и отидох до пицарията. Колата си беше там. Слънцето вече изгряваше.
Протегнах се и сграбчих стола. Той все така не помръдваше. Ядосах се и започнах да го дърпам с всички сили и да ругая. Колкото по-невъзможно ставаше да го измъкна, толкова повече се ядосвах. Изведнъж чух пращене на дърво. Това ме вдъхнови и ми даде нови сили. В ръцете ми беше останало едно парче от стола. Погледнах го, метнах го на улицата и се върнах към заниманието си. Счупи се още нещо. Всички онези дни във фабриките, където бях разтоварвал кашони, и в складовете, където бях товарил щайги със замразена риба, и в кланицата, където бях носил убити телета на раменете си, сега ми се отплащаха. Винаги съм бил силен, но също така и мързелив. Но сега направо раздробявах този стол на парчета. Най-сетне успях да го измъкна от колата. Нападнах го направо на паркинга — разбих го на късове и ги смачках на още по-малки късове. След това събрах всички парчета и ги наредих на спретната купчина на една веранда.
Качих се във фолксвагена и намерих място за паркиране близо до моята жилищна сграда. Сега ми оставаше само да потърся в някоя автоморга на авеню „Санта Фе“ и да си купя ново предно стъкло. Но това можеше да почака. Прибрах се вкъщи, изпих две чаши вода с лед и си легнах.
71
Минаха четири или пет дни. После телефонът звънна. Беше Тами.
— Какво искаш? — попитах аз.
— Слушай, Ханк. Нали се сещаш за онова мостче, по което минаваш с колата, когато идваш в къщата на майка ми?
— Да.
— Значи, точно до мостчето правят една разпродажба. Отидох да видя какво има и намерих една пишеща машина. Струва само двайсет долара, а си работи както трябва. Моля те, Ханк, купи ми я.
— Защо ти е пишеща машина?
— Ами аз никога не съм ти казвала, но всъщност искам да стана писателка.
— Тами…
— Моля ти се, Ханк, за последен път. Завинаги ще съм ти благодарна.
— Не.
— Ханк…
— Добре де, по дяволите.
— Ще те чакам на моста след петнайсет минути. Искам да я вземем бързо, преди някой друг да я купи. Намерих си нов апартамент и Филбърт и брат ми помагат да се преместя…