На летището трябваше да ме посрещне поетът Уилям Кийсинг, с когото си пишех от 1966-а. За пръв път бях чел негови неща в списание Bull, издавано от Дъг Фазик — едно от първите мимеографски списания, което поведе революцията. Тогава никой от нас не се занимаваше само с литература: Фазик работеше във фабрика за каучукови изделия, а Кийсинг беше бивш морски пехотинец, служил във войната в Корея, който беше лежал и в затвора и не работеше, а го издържаше жена му Сесилия. Аз пък работех като пощенски служител, по единайсет часа всяка нощ. По това време на сцената се появи и Марвин, със своите странни стихотворения за демоните. Марвин Удман беше най-добрият поет на тема демони в тази проклета страна. Вероятно биеше дори поетите-демонолози от Испания и Перу. Аз пък обичах да пиша писма. Пишех писма от по четири-пет страници на всички и рисувах като побъркан с пастели по страниците и по пликовете. По същото време започнах да пиша и на Уилям Кийсинг, бивш морски пехотинец, бивш затворник и настоящ наркоман (най-вече на кодеин).
А сега, години по-късно, Уилям Кийсинг беше успял да си уреди временно назначение като преподавател в университета. Между арестите за притежание на наркотици беше успял да вземе няколко академични степени. Предупредих го, че преподавателската работа е много опасна за хората, които искат да пишат. Но пък поне преподаваше на студентите си много за Чинаски.
Кийсинг и жена му чакаха на летището. Аз имах само ръчен багаж, така че направо тръгнахме към колата им.
— Господи — каза Кийсинг. — Никога не бях виждал от самолет да слиза човек, който да изглежда като теб.
Бях облечен с палтото на покойния ми баща, което ми беше твърде голямо. Панталоните ми също бяха прекалено дълги и се влачеха по земята, което беше добре, защото чорапите ми бяха различни на цвят, а обувките ми бяха подпетени. Тъй като мразех бръснарите, се подстригвах сам — освен ако нямах жена, която да го направи вместо мен. Не обичах да се бръсна, но не обичах и дълги бради, така че на всеки две-три седмици подстригвах брадата си с ножица. Не виждах добре, но не обичах и очила, така че не ги носех, освен когато трябваше да чета. Имах зъби, но не много. Лицето и носът ми бяха червени от алкохола, а светлината ме дразнеше, така че постоянно присвивах очи. Можех да мина за бездомник във всеки един град по света.
Качихме се и потеглихме.
— Очаквахме съвсем различен човек — каза Сесилия.
— Така ли?
— Ами ти говориш толкова тихо и изглеждаш толкова възпитан. Бил очакваше да слезеш от самолета пиян, да ругаеш и да сваляш жените…
— Никога не се държа вулгарно насила — обясних. — Чакам да ми дойде от само себе си.
— Ще четеш утре вечер — рече ми Бил.
— Добре, значи тази вечер ще се забавляваме и ще забравим за всичко останало — отвърнах аз.
Така и стана.
По-късно вечерта Кийсинг се оказа също толкова интересен, колкото бяха писмата и стихотворенията му. Прояви добрия вкус да не говори за литература, освен от време на време. Приказвахме си за други неща. Досега не бях имал често късмета да попадна на свестни поети, дори когато пишеха добре. Вече се бях запознал с Дъглас Фазик, но с далеч по-кофти резултат. Беше най-добре човек да страни от другите писатели и просто да си гледа работата — или да не си я гледа.
Сесилия си легна рано. Имала да върши разни неща сутринта.
— Сесилия се развежда с мен — обясни ми Бил. — Не я обвинявам. Омръзна й от моите наркотици, от повръщането и от всичко останало. От години ме търпи. Но вече не издържа. Вече дори не мога да я чукам особено. Движи с едно хлапе. Не я обвинявам. Изнесох се под наем в една стая. Можем да отидем да спим там, или аз да отида да спя там, а ти да останеш, или и двамата да останем, няма значение.
Кийсинг извади две хапчета и ги глътна.
— Хайде да останем и двамата — предложих.
— Яко се наливаш — отбеляза той.
— Няма какво друго да правя.
— Сигурно имаш железен стомах.
— Всъщност не. Веднъж вече се пукна. Но казват, че след като зарасне, става още по-здрав.
— Колко смяташ да я караш така? — попита той.
— Всичко съм планирал. Ще умра през двехилядната година, когато бъда на осемдесет.
— Много странно — каза Кийсинг. — И аз ще умра тогава. През двехилядната година. Дори сънувах сън за това. Сънувах дори точния ден и час, в който ще умра. После ги забравих, но със сигурност беше през двехилядната.