— Много хубаво кръгло число. Харесва ми.
Продължихме да пием още един-два часа. После Кийсинг ме настани в спалнята за гости и легна на дивана. Явно Сесилия наистина смяташе да го зареже.
На следващия ден се събудих в 10:30. Бяха останали малко бири. Успях да изпия една. Бях започнал втората, когато Кийсинг влезе в стаята.
— Господи, как го постигаш? Скочил си на крака като осемнайсетгодишен.
— Имал съм много кофти сутрини. Просто тази не е от тях.
— В един следобед имам лекция. Трябва да се оправя.
— Глътни нещо.
— Първо трябва да сложа някаква храна в стомаха си.
— Изяж две рохки яйца. С малко чили или черен пипер.
— Искаш ли да сваря и на теб?
— Да, благодаря.
Телефонът звънна. Беше Сесилия. Бил поговори с нея, затвори и се обърна към мен:
— Идва торнадо. Едно от най-големите в историята на щата. Може да мине точно през града.
— Все нещо се случва, когато трябва да чета.
Забелязах, че навън започна да притъмнява.
— Може би ще отменят моята лекция. Трудно е да се каже. Все пак ще хапна нещо.
Бил сложи яйцата да се варят.
— Не разбирам как го правиш — продължи той. — Дори не изглеждаш махмурлия.
— Аз съм махмурлия всяка сутрин. За мен това е нещо нормално. Свикнал съм.
— Все още пишеш доста добри неща, въпреки пиенето.
— Хайде да не говорим за това. Може би причината е в разнообразието от путки. Внимавай да не превариш яйцата.
Отидох в тоалетната и се изсрах. Никога не съм имал проблем със запек. Докато излизах от тоалетната, чух как Бил крещи:
— Чинаски!
Беше на двора и повръщаше. После се върна.
Адски му беше лошо на горкия.
— Глътни малко сода бикарбонат. Имаш ли валиум?
— Не.
— Тогава изчакай десет минути след содата и изпий една топла бира. Налей я в чаша още сега, така че да се стопли.
— Имам един бензедрин.
— Изпий го.
Навън ставаше все по-тъмно. Петнайсет минути след бензедрина Бил влезе да се изкъпе. Когато излезе, изглеждаше наред. Изяде един сандвич с фъстъчено масло и един банан. Все пак щеше да се оправи.
— Ти още обичаш жена си, нали? — попитах го аз.
— Господи, и още как.
— Знам, че не помага, но все пак не забравяй, че това се е случвало на всички — поне по веднъж.
— Не помага — отвърна Бил.
— След като жената се обърне срещу теб, всичко е загубено. Понякога наистина те обичат, но после нещо се обръща в тях. Тогава могат да те видят как умираш в канавката, блъснат от някоя кола, и няма да ти помогнат, а ще се изплюят върху теб.
— Сесилия е чудесна жена — настоя той.
Навън още повече притъмня.
— Хайде да пием още бира — предложих аз.
Седяхме и пиехме бира. Навън стана съвсем тъмно, а после излезе силен вятър. Не говорехме много. Радвах се, че се бяхме запознали. В този човек нямаше почти нищо фалшиво. Може би защото беше толкова изтощен от живота, че не му оставаха сили да се преструва. Никога не беше успял да пробие със стихотворенията си в САЩ. В Австралия го обожаваха. Може би някой ден щяха да го открият и тук, а може би не. Може би това щеше да стане едва към 2000 година. Беше дребен, но як тип, очукан от живота, и човек знаеше, че на него може да се разчита. Много ми харесваше.
Пихме мълчаливо, докато телефонът не звънна пак. Отново беше Сесилия. Торнадото беше подминало града. Бил трябваше да отиде на лекция. Аз трябваше да чета на същата вечер. Готово. Всичко се уреди. Пак бяхме на работа.
Към 12:30 Бил сложи в една раница тетрадките и другите си неща, качи се на велосипеда си и пое към университета.
По някое време следобед Сесилия се прибра.
— Бил тръгна ли навреме? — попита ме тя.
— Да, качи се на колелото и замина. Изглеждаше наред.
— Наред? Беше ли взел нещо?
— Изглеждаше наред — повторих. — Даже яде и прочие.
— Аз още го обичам, Ханк. Просто не издържам повече.
— Естествено.
— Нямаш представа колко се радва, че си тук. Дори ми четеше твоите писма на глас.
— Бяха мръсни, нали?
— Не, бяха смешни. Много им се радвахме.
— Хайде да се чукаме, Сесилия.
— Ето че започна да играеш, Ханк.
— Ти си голяма сладурана. Искам да ти го вкарам.