— Ей, приятел, можеш вече да угасиш лампите. Стига ми толкова плуване за тази вечер. Ти си супер, приятел, няма проблеми.
После се върнахме в нашия апартамент.
— Ела да пиеш нещо с нас — предложи Боби. — Сигурно си нещастен.
Аз влязох при тях и изпих две.
— Стига с тези твои жени, Ханк! — каза ми Валери. — Не знаеш ли, че не можеш да изчукаш всички?
— Победа или смърт!
— Върви да се наспиш, Ханк.
— Лека нощ, приятели. Благодаря…
Върнах се в нашата спалия. Сесилия спеше по гръб и хъркаше:
— Бъззззз, бъззззз, бъззззз…
Изглеждаше си просто дебела. Свалих мокрите боксерки, легнах до нея и я разтърсих:
— Сесилия, ХЪРКАШ!
— Оооо, оооо… Извинявай…
— Добре, Сесилия. Сега все едно сме женени. Ще видиш какво ще стане утре сутринта, когато бъда свеж.
81
Събудих се от някакъв шум. Още беше тъмно. Сесилия обикаляше из стаята и се обличаше.
Погледнах си часовника.
— Часът е пет — казах. — Какво правиш?
— Искам да гледам изгрева. Обожавам изгреви!
— Нищо чудно, че не пиеш.
— Ще се върна. Можем да закусваме заедно.
— Не съм закусвал от четирийсет години.
— Отивам да гледам изгрева, Ханк.
Намерих една бира. Беше топла. Отворих бутилката и я изпих. После пак заспах.
В 10:30 на вратата се почука.
— Влез…
Бяха Боби, Валери и Сесилия.
— Току-що закусихме заедно — съобщи Боби.
— А сега Сесилия иска да си свали обувките и да се разходи по брега — добави Валери.
— Никога не бях виждала Тихия океан, Ханк. Толкова е прекрасен!
— Чакайте да се облека…
Тръгнахме по брега. Сесилия много се радваше. Когато вълните заливаха краката й, весело пищеше.
— Вие продължавайте — рекох аз. — Аз ще намеря някой бар.
— Ще дойда с теб — заяви Боби.
— Аз ще наглеждам Сесилия — каза Валери.
Намерихме най-близкия бар. Там имаше само две празни столчета. Седнахме. На Боби му се падна мъж за съсед по столче. На мен ми се падна жена. Двамата с Боби си поръчахме питиета.
Жената, която седеше до мен, беше на двайсет и шест-двайсет и седем. Нещо я беше изтощило — очите и устата й изглеждаха уморени, — но въпреки това се държеше. Имаше тъмна, добре поддържана коса. Беше с пола, под която се виждаха хубави крака. Душата й беше като тюркоаз и това се виждаше в очите й. Допрях крака си до нейния. Тя не се отмести. Пресуших чашата си.
— Почерпи ме едно питие — обърнах се към нея.
Тя кимна на бармана. Той се приближи.
— Водка с тоник за господина.
— Благодаря ти…
— Бабет.
— Благодаря ти, Бабет. Казвам се Хенри Чинаски и съм писател-алкохолик.
— Не те знам.
— И аз теб.
— Имам магазинче на плажа. Продавам сувенири и боклуци — най-вече боклуци.
— Значи сме квит. Аз също пиша най-вече боклуци.
— Ако си толкова лош писател, защо не спреш да пишеш?
— Защото имам нужда от храна, подслон и дрехи. Почерпи ме едно.
Бабет кимна на бармана и аз получих ново питие.
Краката ни се притискаха един в друг.
— Освен това съм боклук — продължих. — Имам запек и не ми става.
— Не знам за червата ти. И наистина приличаш на боклук, но според мен лъжеш, че не ти става.
— Дай ми телефона си.
Бабет протегна ръка към чантата си, за да извади нещо за писане.
И точно в този момент влязоха Сесилия и Валери.
— А, ето ги тези копелета — каза Валери. — Нали ти казах? В най-близкия бар!
Бабет се смъкна от столчето си. После излезе. Видях я навън през щорите на прозореца. Отдалечаваше се по алеята към плажа и имаше хубаво тяло. Беше слаба като вейка. Тялото й се люшна по вятъра и изчезна.
82
Сесилия седеше и ни гледаше как пием. Виждах, че я отвращавам. Ядях месо. Не вярвах в Господ. Обичах да се чукам. Природата не ме интересуваше. Никога не гласувах. Обичах войните. Космосът ми беше скучен. Бейзболът също. Както и историята. И зоологическите градини.
— Ханк — каза тя. — Излизам за малко навън.
— Какво има навън?
— Обичам да гледам как хората плуват в басейна. Обичам да ги гледам как се забавляват.