— Аха.
— Бива те като Христос!
После Дъдли и Пол си тръгнаха, а двамата с Джо отидохме до едно близко кафене, за да хапнем и да пийнем. Намерихме свободна маса. Веднага щом се настанихме, при нас започнаха да сядат непознати. Само мъже. Ужас. В кафенето имаше и хубави момичета, но те само ме поглеждаха и се усмихваха, или ме поглеждаха и дори не се усмихваха. Предположих, че онези, които не се усмихват, не одобряват отношението ми към жените. Да им го начукам на всичките.
Там бяха Джак Мичъл и Майк Тъфтс, които и двамата бяха поети. Никой от тях не си изкарваше прехраната с честен труд, въпреки че от поезията не печелеха нищо. Живееха от подаяния и силата на волята си. Мичъл наистина беше добър поет, но нямаше късмет. Заслужаваше нещо по-добро. После при нас дойде и Бласт Гримли, певецът. Бласт винаги беше пиян. Никога не го бях виждал трезвен. На масата имаше и още няколко мъже, които изобщо не познавах.
— Господин Чинаски? — обърна се към мен едно момиче.
Беше много сладка, дребничка, с къса зелена рокля.
— Да?
— Бихте ли ми дали автограф?
Тя ми подаде една от първите ми книги, със стихотворения, които бях написал, докато работех в пощата. Надписах книгата, нарисувах нещо и я подадох обратно.
— Много ви благодаря! — каза тя и си тръгна.
Всички тези копелета, които седяха около мен на масата, бяха провалили възможностите ми за действие.
Скоро на масата вече имаше четири-пет кани наливна бира. Поръчах си сандвич. Пихме два-три часа, после се върнахме в апартамента. Доизпих бирите от мивката и си легнах.
Не си спомням много от четенето, но на следващата сутрин се събудих в леглото си, сам. Към единайсет сутринта Джо Уошингтън почука на вратата.
— Ей, човече, това беше едно от най-добрите ти четения!
— Честно? Бъзикаш ли се?
— Не, не, беше супер. Ето ти чека.
— Благодаря ти, Джо.
— Сигурен ли си, че не искаш да се запознаеш с Бъроуз?
— Сигурен съм.
— Той ще чете довечера. Ще останеш ли да го чуеш?
— Трябва да се прибирам в Лос Анджелис, Джо.
— Чувал ли си го как чете?
— Джо, искам само да се изкъпя и да изчезвам оттук. Ще ме закараш ли до летището?
— Естествено.
Когато си тръгнахме, Бъроуз все така седеше на онзи стол до прозореца. Изобщо не показа, че ме е видял. Хвърлих му един поглед и си продължих. Бях си взел чека. Нямах търпение да се прибера, за да отида на хиподрума.
84
От няколко месеца си пишех с една жена от Сан Франциско. Казваше се Лиза Уестън и преживяваше, като даваше уроци по танци, включително и класически балет, в собственото си студио. Беше на трийсет и две, разведена, и всичките й писма бяха дълги и безупречно напечатани на машина, на розова хартия. Пишеше добре, интелигентно и почти без преувеличения. Обичах да получавам писма от нея и винаги им отговарях. Лиза се държеше на разстояние от литературата и така наречените големи въпроси за живота. Пишеше ми за дребни, делнични случки, но ги обрисуваше интелигентно и с чувство за хумор. И така, един ден тя ми написа, че идва в Лос Анджелис, за да купи някакви костюми за танци, и ме питаше дали искам да се запознаем лично. Отговорих й, че със сигурност искам да се запознаем лично и дори може да остане да спи вкъщи, но поради разликата във възрастта тя ще трябва да спи на дивана, а аз ще си спя в леглото. В отговор тя ми написа, че ще ми звънне, когато пристигне.
Три-четири дни по-късно телефонът звънна. Беше Лиза.
— Пристигнах — каза тя.
— На летището ли си? Ще дойда да те взема.
— Не, ще взема такси.
— Много е скъпо.
— Така ще бъде по-лесно.
— Какво пиеш?
— Аз не пия много. Купи каквото искаш…
Седнах да я чакам. В такива ситуации винаги се чувствам неловко. Когато наистина настъпеха, едва ли не предпочитах да не бяха възниквали. Лиза беше споменавала, че е хубава, но не бях виждал никакви снимки. Веднъж се бях оженил за една жена само заради писмата й — бях й обещал да се оженим, още преди да я видя. Тя също пишеше интелигентни писма, но нашият брак, който продължи две години и половина, се оказа пълен провал. Хората обикновено са доста по-добри в писмата си, отколкото в живота. В това отношение донякъде приличат на поетите.
Шарех напред-назад из стаята. Сетне чух стъпки на двора. Надникнах през щорите. Не беше зле. Имаше тъмна коса и беше елегантно облечена с дълга пола, която й стигаше до глезените. Вървеше грациозно, с високо вдигната глава. Имаше правилен нос и обикновена уста. Обичах жени, облечени с рокли — напомняха ми за златното минало. Носеше малка чанта. Почука на вратата и аз отворих.