— Влизай.
Лиза остави чантата си на пода.
— Седни.
Имаше съвсем лек грим. Беше хубава. Косата й беше изискано, късо подстригана.
Направих й водка с тоник, както и на себе си. Изглеждаше спокойна. По лицето й имаше следи от страдание — явно беше преживяла трудни периоди. Е, аз също.
— Утре ще купя костюмите — каза тя. — В Лос Анджелис има един страхотен магазин.
— На мен ми харесва тази рокля, с която си в момента. Мисля, че напълно облечените жени са много възбуждащи. Естествено, по този начин е по-трудно да разбереш каква е фигурата на жената, но все пак може да се предположи.
— Ти си точно такъв, какъвто си мислех. Изобщо не те е страх.
— Благодаря ти.
— Изглеждаш почти безразличен.
— Е, все пак това ми е третото питие.
— Какво става след четвъртото?
— Нищо особено. Пия си го и чакам петото.
Излязох да купя вестник. Когато се върнах, Лиза беше вдигнала дългата си пола малко над коленете. Изглеждаше добре. Имаше хубави крака и чудесни колене. Денят (всъщност нощта) се очертаваше добре. От писмата й вече знаех, че е пристрастена към здравословната храна, точно като Сесилия. Но изобщо не се държеше като Сесилия. Седнах в другия край на дивана и постоянно поглеждах към краката й. Винаги съм си падал по женските крака.
— Имаш хубави крака — казах на Лиза.
— Харесват ли ти? — попита тя и си вдигна полата още мъничко.
Влудяващо. Прекрасни крака, които се показваха изпод дългата пола. Това беше много по-готино от къса пола.
След следващото питие седнах до нея.
— Трябва да ме посетиш в студиото — каза тя.
— Не мога да танцувам.
— Можеш. Аз ще те науча.
— Безплатно?
— Естествено. За толкова едър мъж се движиш много леко.
От походката ти си личи, че можеш да станеш добър танцьор.
— Дадено. Тогава аз ще спя на твоя диван.
— Имам хубав апартамент, но в него има само едно водно легло.
— Добре.
— Но аз ще ти готвя — добави тя. — Здравословна храна.
— Звучи добре.
Погледнах краката й. После я погалих по коляното. После я целунах. Тя отвърна на целувката ми като жена, която се чувства самотна.
— Смяташ ли, че съм привлекателна? — попита.
— Да, разбира се. Но най-много ми харесва чувството ти за стил. Определено си много изискана.
— Бива те в приказките, Чинаски.
— Налага се. Все пак съм почти на шейсет.
— Изглеждаш по-скоро на четирийсет, Ханк.
— И теб те бива в приказките, Лиза.
— Налага се. Все пак съм на трийсет и две.
— Радвам се, че не си на двайсет и две.
— А аз се радвам, че ти не си на трийсет и две.
— Това е една вечер, изпълнена с радост — обобщих.
И двамата отпихме от чашите си.
— Какво мислиш за жените? — попита ме тя.
— Не мисля. Всички жени са различни. Но общо взето, са съчетание от най-доброто и най-лошото в живота — едновременно вълшебни и ужасни. Все пак се радвам, че ги има.
— А как се отнасяш с тях?
— Те се държат по-добре с мен, отколкото аз с тях.
— Смяташ ли, че това е честно?
— Не е честно, но е така.
— Поне си почтен.
— Не съвсем.
— Утре, след като купя костюмите, искам да ги пробвам. Ти ще ми кажеш кой ти харесва най-много.
— Естествено. Но отсега мога да ти кажа, че харесвам дългите рокли. Имат най-много класа.
— Ще купя всякакви.
— Аз пък не си купувам нови дрехи, докато старите не се разпаднат.
— Ти имаш други разходи.
— Лиза, аз ще си лягам след това питие, става ли?
— Разбира се.
Бях натрупал завивките й на пода.
— Ще ти стигнат ли?
— Да.
— Възглавницата добре ли е?
— Да, съвсем добре.
Довърших си питието, станах и заключих външната врата.
— Не те затварям — обясних. — Това е, за да се чувстваш в безопасност.
— Чувствам се в безопасност — отвърна тя.
Отидох в спалнята, загасих лампата, съблякох се и легнах.
— Видя ли, че не те изнасилих? — подвикнах.