Вечеряхме в един френски ресторант, където сервираха и хубава американска храна на добри цени. Там винаги беше претъпкано, което беше добре, защото така се наложи да почакаме повече на бара. Представих се на управителя като Ланселот Лавджой и след четирийсет и пет минути дори бях достатъчно трезвен, за да си спомня името, когато ме повикаха да ни настанят.
Поръчахме си бутилка вино. Решихме засега да изчакаме с вечерята. Най-добрият начин за пиене е на малка маса, с бяла покривка и красива жена.
— Чукаш се с такова желание, сякаш се чукаш за пръв път — каза ми Лиза. — И все пак го правиш с много въображение и опит.
— Може ли да си запиша това на ръкава?
— Естествено.
— Може някой път да го използвам.
— Моля те само да не използваш мен. Не искам да бъда поредната от твоите жени.
Не отговорих.
— Сестра ми те мрази — добави тя. — Каза, че само ще ме използваш.
— Какво стана с високата класа, Лиза? Започна да говориш като всички останали.
Така и не стигнахме до вечерята. Когато се прибрахме, пихме още малко. Тя все още много ми харесваше. Започнах леко да я нагрубявам. Тя се шокира и очите й се напълниха със сълзи. Изтича в банята, остана там около десетина минути и се върна.
— Сестра ми беше права. Ти наистина си негодник!
— Хайде да си лягаме, Лиза.
Приготвихме се за лягане. Легнахме си и аз се качих върху нея. Без предварителна игра беше много по-трудно, но накрая успях да проникна. Започнах да я чукам. Падна голямо чукане. Беше поредната гореща нощ. Все едно сънувах един и същ кошмар. Започнах да се потя. Не спирах да чукам. Курът нито ми спадаше, нито свършвах. Продължих да чукам. Най-сетне се изтърколих встрани:
— Извинявай, миличка, пих прекалено много.
Лиза бавно плъзна главата си надолу по гърдите ми, по корема и още по-надолу, стигна до него, започна да го ближе, а после го пое в устата си и го засмука както трябва…
Когато Лиза се върна в Сан Франциско, аз отидох с нея. Живееше в апартамент навръх един хълм. Беше приятно. Първо отидох да сера. Влязох в банята и седнах на тоалетната чиния. Наоколо се виеха лозички. Страхотен кенеф. Много ми хареса. Когато излязох оттам, Лиза ме настани на някакви големи възглавници, пусна Моцарт и ми наля изстудено вино. Беше време за вечеря и тя отиде да готви в кухнята. От време на време ми сипваше още вино. Винаги съм предпочитал да ходя на гости на жените, отколкото те да ми идват на гости. Когато съм у тях, винаги мога да си тръгна.
Тя ме извика за вечеря. Имаше салата, чай с лед и пилешка яхния. Беше доста вкусно. Самият аз готвех ужасно. Мога да приготвям само пържоли и телешка яхния — но пък телешката яхния става сносна, особено когато съм пиян. Когато готвя телешка яхния, обичам да рискувам. Слагам от всичко и чакам да видя какво ще се получи. Понякога се получава вкусно.
След вечеря отидохме с колата до рибарския кей. Лиза караше много внимателно. Това ме изнерви. Спираше на всяко кръстовище и се оглеждаше в двете посоки, преди да продължи. Спираше дори когато нямаше никакви други коли.
— Лиза, карай, мамка му — казвах аз след малко. — Няма никакви други коли.
Тя едва тогава потегляше. С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно — поне в началото.
Разходихме се по кея, после седнахме на пясъка. Плажът не беше нищо особено.
Лиза ми разказа, че отдавна нямала приятел. Според нея беше просто невероятно какво е било важно за мъжете, с които е ходила.
— Жените са почти същите — казах й аз. — Когато веднъж попитали Ричард Бъртън какво търси в една жена, той отговорил: „Първо гледам да е поне на трийсет години.“