— Сложете каквото искате, но моля ви, побързайте.
Речта на Оливия ме разсея и аз неволно отрязах едно непозволено клонче, като оставих грозна плешивина върху бонсая.
Оливия взе клончето от плота и ми го показа.
— Няма нищо, Марина. Това е просто едно малко хилядолетно маслиново дърво. Ще минат само десет години, за да порасне отново. Ще трябва да се обадя в театъра…
В театъра? Хилядолетно? Погледнах ужасена клончето между пръстите ѝ, сякаш бях ампутирала някой крайник погрешка и без да имам представа за последствията от този гаф.
Жената с костюма отново погледна скришом към мястото, където момичето тичаше сред растенията, следвано от родителите си. Внезапно пясъчножълтите ѝ очи се бяха напълнили със сълзи. Постави тежката си чанта на пода, свали сакото и го наметна върху раменете си, взе една картичка от плота и започна да си вее с нея. Обърна се към младоженката:
— Питам само от любопитство. Това толкова непростимо нещо, което е направил въпросният господин, е, че ви е подарил букет цветя?
Момичето кимна, сумтейки, а майката също започна да си вее енергично.
— Да, а не съм възпитала дъщеря си да се поддава на евтини ласкателства като някоя секретарка без образование. Вече достатъчно глупости извършихме. — Тя подсмръкна. — Както аз с баща ти.
— Пак започваме — отвърна потомката ѝ и размаха укорително показалец към нея.
— Да ти призная… — майката отново поде атаката, докато дъщеря ѝ се опитваше да не ѝ обръща внимание, — не разбирам защо се омъжваш.
— Добре. Вече стигнахме до същината на въпроса. Предполагам, че се омъжвам, защото той ми предложи, мамо.
— А ако ти предложи да си разбиеш главата в стената, и това ли ще направиш?
— За бога! Вие сте царица на метафорите! — засмя се Оливия.
— Надявам се, че си уредила разделност на имуществото. Да се омъжиш! Знаеш ли колко абсурдни документи се изискват, за да се разведеш? Вземи за пример мен и баща ти.
Жената с костюма подписа машинално, прибра портмонето си, сакото ѝ падна на земята и тя го вдигна нервно, изтърси го, по-скоро го изтупа, сякаш имаше някой в него, преметна чантата си през рамо и се обърна към другата с кръвожадна усмивка:
— Виж, не те познавам, но те съветвам да се замислиш над две неща: мислиш ли, че си заслужава да правиш сделка, когато вече си взела решение? И две: смяташ ли, че ако майка ти беше толкова изтънчена, щеше да се омъжи за баща ти?
Сръчно върза отново косата си на опашка и излезе с войнствена походка от оранжерията, като остави след себе си диря от парфюм с нотка на ванилия и четири чифта очи, широко отворени като илюминатори. Прекоси градината, като заобиколи родителите на обладаното от зъл дух момиче, което продължаваше да удря люлката. Тогава мъжът хвърли странен поглед към нея, а тя му го върна с изпълнени с болка очи, докато майката се опитваше да усмири момичето. После се отказа да преследва дъщеря си и застина сред градината, сякаш имитираше маслиновото дърво, наблюдавайки как другата жена се слива с града отвъд стъклата.
Оливия взе от ръцете ми градинарската ножица.
— Ах… — въздъхна тя. — Защо не можем и ние да подрязваме това, което ни е в излишък?
По-късно щяхме да узнаем, че непознатата, която за нас все още беше Касандра, бе излязла от „Градината на ангела“ същата сутрин с огромна буца в гърдите, там, където пазим чувствата си.
Защото само онзи, който някога е изпитал болка в сърцето, знае колко боли.
Тя обаче защити с чест репутацията си на супержена, привидно непробиваемата си кожа, неспособните си да плачат очи, невъзмутимото изражение и рационалното мислене. Поздрави охранителя на входа на Министерството на външните работи, пусна машинално чантата си „Шанел“ на лентата и мина през арката за сканиране, която не откри готовата да избухне бомба, която носеше в себе си. Когато взе чантата си, усети, че телефонът вътре извибрира много пъти — веднъж от съобщението, което ѝ пращаше един мъж от цветарския магазин, докато хиперактивната му дъщеричка се мъчеше да се отскубне от другата му ръка, а жена му го питаше дали предпочита да засадят хризантеми, или лалета като сезонни цветя. После тръгна към кабинета си, докато бършеше потта от слепоочията си с опакото на ръката, а чантата ѝ се свлече от рамото. Поздрави сътрудниците си, колегите ѝ Монсон и Бермехо се обърнаха, за да изгледат задника ѝ, а когато стигна до Паула, тя улови във въздуха сакото ѝ, преди отново да падне, и ѝ подаде чаша кафе с лед и папка, пълна с документи за срещата на високо равнище в Брюксел, за която, изглежда, щеше да пътува два дни по-рано от предвиденото.