Не можах да се сдържа.
Никога не бях правила подобно нещо, затова знам, че беше по-силно от мен. Отворих я на мястото, където се подаваше сатененият разделител.
Там със стилизирани букви и с писалка бе написан кратък текст, озаглавен „Белези“.
— Винаги съм харесвала хората с белези, като дърветата — каза един глас зад гърба ми и аз рязко затворих книгата. — Всъщност нямам доверие на човек, стигнал до четирийсетте без нито един.
Обърнах се бавно, онемяла, гледайки със същия поглед като Капитан, когато забиваше нокти в килима.
Зад тезгяха стоеше тя. Бе дръпнала малката завеса от цветни мъниста, която отделяше задната стая, и изглеждаше така, сякаш току-що излиза на сцената.
Оливия притежаваше онзи вид красота, която е извън всякаква условност — естествената ѝ крехкост при нея беше елегантност, липсата на грим се компенсираше от леко червило на устните, а износените ѝ дрехи стояха на тялото ѝ като модели на висшата мода. Стил като на онези жени, които са излизали от фабриките по време на световните войни. Като всички дами, и тя беше на неопределена възраст, макар да изглеждаше застинала между четирийсетте и шейсетте. Една Катрин Хепбърн на цветна лента — слаба и висока, с дълга талия, пристегната в копринена рокля с щампа на зелени листа, и със сандали с каишка на глезена. Косата ѝ с цвят на мандарина бе прибрана във висок кок, който ѝ придаваше вид на току-що излязла от оцветена старинна снимка.
— Очаквах да си по-млада — продължи тя с ясния си, спокоен глас. — Не че е някакво изискване, но просто си те представях така.
— Съжалявам — опитах да се оправдая.
Но защо тази жена знаеше възрастта ми?
Тя постави пръст върху фините си, червени и леко набръчкани устни, подканяйки ме да мълча.
Приближи се до мен.
Две искрящи очи с тюркоазен цвят потърсиха нещо в моите. После ми направи жест да слушам. Щурецът от градината сякаш сега беше в помещението и настойчивата му песен караше стъклата да треперят. Тя се усмихна.
— Скъпа, бъди спокойна, животът цапа, но не загрозява — прошепна тя и ме хвана под ръка. — Всъщност се радвам, че не си хлапачка. Последната ми помощничка ме заряза заради едно червено като домат англичанче, което беше дошло по програмата „Еразъм“.
Взе огромна червена желязна лейка, пълна с вода. Вървяхме, водени от пронизителната песен на щуреца, докато тя поливаше саксиите и от време на време спираше, сякаш за да установи мястото, където се криеше насекомото.
— Ще видиш, че тестът, на който ще те подложа, е много лесен — продължи тя, навивайки кичур от оранжевата си коса между пръстите.
— Тест? — разтревожих се аз.
Отново постави пръст на устните си, давайки ми знак да не говоря. Лицето ѝ придоби съсредоточено изражение.
— Състои се от един-единствен въпрос. И ще разбера дали си ти. — Тя направи театрална пауза. — През тази цветарница минават мъже и жени, които искат да изразят някакво чувство или да изпратят послание, за което не намират думи — уважение, благодарност, възхищение, омраза, загуба, любов, поздравление… Някои купуват цветя за раждане, други — за погребение. Едни ги поръчват, за да освежат офисите си, други — за да вдъхнат живот в домовете си. Някои ги предпочитат живи, все още вкоренени в пръстта, други — сухи или хербаризирани. Понякога предпочитат да са на пъпки, за да траят по-дълго, докато други ги харесват нетрайни, като маргаритите, чиито листенца бързо започват да окапват. — Погледът ѝ се насочи през стъклото на оранжерията, където минувачите се движеха като в блестяща поредица от кадри. — По едно или по сто… понякога ги изпращаме в гримьорната на Испанския театър, от други правят венци в църквата „Сан Себастиан“, купуват ги майки за своите майки, неверни съпрузи за жените си, любовници за своите любовници, „Палас“ за тоалетните си, стариците за балконите си… Моята теория е, че на всеки човек съответства някакво цвете. Както и на всеки етап от живота му. Някои жени купуват цветя, други не. Това е всичко.