Това беше друго от правилата на нашата Галатея, както тя сама ми каза веднъж. Беше хамелеон. Сменяше политически цвят, хобита и вкусове в зависимост от партньора си. Така избягваше възможни гафове. Можеше да бъде опитна дегустаторка на вина, както и да вика на някой футболен мач. И често твърдеше, че ще се омъжи само ако намери своя приказен принц — разбира се, със замък.
Французинът не бил този принц, но не се представял зле като любовник, ако се оставел да го направлява, помислила си тя, докато той се отпуснал изтощен и потен върху нея. Побутнала го лекичко настрани и понечила да стане от дивана. Той се опитал да я задържи и да я притисне към гърдите си, но Гала му посочила с жест да си почине — не говорела нито дума френски. Взела „Дон Жуан“ на Байрон, толкова различен от оригинала, толкова съблазнителен и толкова нежен, и го отворила на страницата, до която била стигнала.
Прочела: „Любовта е зарът, с който жените залагат съдбата си; ако изгубят, животът не може да им предостави нищо друго, освен картината на миналото… Изживяват същата болка, която причиняват.“ Замислила се, като оставила показалеца си между страниците, и си представила друг Дон Жуан, испанския, който, без съмнение, бил по-голям негодник, и от убедената си хетеросексуалност си помислила колко ли вълнуващо ще е да прелъстиш една послушница.
Скоро щях да установя, че Гала умираше да споделя сексуалните си авантюри. Правеше го със същата непринуденост и обстойност, с която се описва пътешествие. Излагаше на показ ловните си трофеи с гордостта на котка.
— Битката ѝ срещу времето е толкова яростна, че както приспада годините си, скоро ще стигне до юношеството — забеляза Оливия през смях, докато отпиваше от кафето си, а един от величествените сервитьори пропъждаше със салфетка зашеметена от жегата оса.
Гала била родена в многодетно семейство в едно планинско село в Астуриас и както тя самата казвала, развеселена, на село хранела пилетата, а в града облича известни хора. Винаги заявявала убедено, че човек не може да капитулира пред любовта. Само че в деня, когато Оливия се запознала с нея, я заварила да прегръща маслиновото дърво в градината ѝ след последната раздяла, защото чувствала нужда от досег с природата. Баща ѝ я бил научил от малка, че старите дървета притежават жизнена енергия, която ти предават, когато имаш нужда от нея. В този ден Гала открила, че отдавна сърцето ѝ не е било с такава сила, и написала следната фраза в книгата за посетители на цветарницата: „Обичам хората, но повече обичам природата.“ Подпис: Лорд Байрон.
Седях като хипнотизирана, докато разбърквах със сребърната лъжичка кафето. Всичко сякаш се въртеше около една и съща ос.
Насочихме погледите си към съседните маси — родителите на детето албинос, сервитьорите, движещи се като на забавен каданс между масите, две осемдесетгодишни жени с бухнала като захарен памук коса, една индийка със сари, изпращаща съобщения по мобилния си телефон, която внезапно ни погледна и се усмихна сърдечно.
— Понякога си мисля, че ние, хората, сме невидими едни за други — каза Оливия. — Има толкова версии за всеки човек, колкото хора ги гледат, не мислиш ли?
Запитах се как ли изглеждам в очите на тази жена, пристигнала от друг континент, с оранжевата ми рокля и пиеща кафе в „Риц“. Оливия се облегна на скърцащия плетен стол, сякаш чакаше да кажа нещо. Облакътих се на масата.
— А защо винаги заключаваме, че когато се показваме такива, каквито се чувстваме, изглеждаме по-неприятни в очите на другите?
Двете потънахме в размисъл. Гала, за която ми говореше Оливия и която не се показваше пред „мъжете си“, но пред приятелките си — да, нима не беше достойна за любов? Може би причината бе, че не търсеше на подходящото място. Сега, когато си спомням за първата ни среща, виждам колко различна беше онази версия от другата, която щях да опозная много скоро. Прав беше Франсиско, търсачът на изчезнали гении — Оливия имаше интересни теории за почти всичко.
Тъгата на невените
Когато се върнахме в цветарския магазин, заварихме желязната врата отворена. Оливия обаче не се разтревожи. Тъкмо обратното, усмихна се, като видя велосипеда на раздора вътре, а в градината — разтворен триножник, който сякаш имаше пет крака — два от тях с кльощави прасци и костеливи колене. Зад триножника се разнасяха ридания, прекъсвани от силни секнения.
Изцапано с бои лице се показа иззад платното.