— Къде е Селия? — попита Оливия, когато влезе.
— Отиде си. Каза ми да ти напомня, че не е била тук — отвърна другата с треперещ глас. — Научи ли за африканските папагали?
Оливия постави розовата си сламена шапка и ветрилото на ръждясалия железен стол и седна на другия, сякаш се готвеше да гледа представление. Понечих да вляза в оранжерията, но тя ме спря.
— Аурора, запознай се с Марина. — После посочи картината: — Марина, Аурора рисува тези невероятни акварели, които продаваме тук. И казвам невероятни, защото на теория идва да рисува модели от натура, но както можеш да видиш, после рисува каквото си поиска.
Художничката надникна иззад платното с изкривена гримаса, сякаш страдаше от киселини в стомаха. Не беше висока. Имаше къса черна коса, която обрамчваше малкото ѝ, слабо и красиво лице. Част от главата ѝ бе покрита с шалче, петна от акрилна боя заместваха грима, а облеклото ѝ се състоеше единствено от широка мъжка тениска.
Когато отидох да я поздравя, тя ме прекъсна:
— От квартала ли си? Сериозно говоря, проблемът с папагалите е тревожен. На теория би трябвало да са прекосили страната по пътя си на север, но са останали. Тук.
— Да — изсумтя Оливия, — онзи ден имах чувството, че сънувам абсурден сън. Чух крясъци в градината и видях, че маслиновото дърво е окупирано от папагали. Сладурестото полицайче на ъгъла днес ми каза, че ще пуснат дресирани соколи, за да ги изловят.
Художничката се измъкна напълно от убежището си зад триножника и хвърли четката на земята.
— Ще ги ловят?
— Аурора, размножават се много бързо и увреждат дърветата.
— Но те са бегълци! Мигранти! Започваме така и свършваме…
— С масово унищожение, знам — отвърна Оливия с въздишка.
— Какви зверове сме хората! Давате ли си сметка? Всичко това е по наша вина. Когато прецакаме нещо, нищо друго не ни идва на ума, освен да изтребваме, да изтребваме и пак да изтребваме… Както правят с месоядните костенурки в метростанция Аточа. Знаеше ли това? — Поклатих отрицателно глава. — На някой идиот му хрумва да пусне във водата костенурка, друг идиот прави същото и сега имаме езеро, пренаселено с калифорнийски костенурки, които достигат огромни размери. Горките животни накрая започнаха да се самоизяждат, за да регулират популацията. Би трябвало да изтребят нас.
Големите ѝ очи се напълниха със сълзи. Забелязах, че заемат почти една трета от лицето ѝ. Заприлича ми на героиня от манга комикс.
— И затова ли плачеше, скъпа? — продължи Оливия с разбираща усмивка.
— Не! Имам алергия, по дяволите! Но не мога да разбера от кое цвете!
Отново се изсекна шумно. Избърса две едри сълзи с най-чистата част на ръката си. Оливия се изправи, нежно я целуна по челото, взе кошницата и сламената си шапка и тръгна бавно към вътрешността. Последвах я напълно объркана.
Докато ѝ помагах да приготви поръчката от петдесет кошници с маргарити за едно кръщене, наблюдавахме Аурора, която продължи да рисува с часове. Оливия ми разказа как един ден пристигнала в цветарския магазин и я помолила да ѝ позволи да нарисува няколко цветя. По онова време била решила да поднови следването си в Художествената академия. Ходела там следобед, а сутрин карала такси. Криела от родителите си двете занимания, защото смятала, че и двете щели да ги разочароват. Били добре заплатени държавни служители и не подкрепяли артистичното ѝ призвание. Дори когато била малка, я заплашили, че красотата ѝ щяла да бъде сериозен недостатък.
Оливия включи вентилаторите и маргаритите сякаш оживяха. Изтри потта от слепоочията си с копринената кърпичка.
— Убедили са я, че красотата ѝ е нещо като циганско проклятие, и затова се опитва да я прикрие на всяка цена.
Тринайсетгодишната Аурора, седяща на една пейка с твърде къса поличка и отпуснати, леко разкрачени крака. „Вече не си бебе — плясване с ръка на майка ѝ по бедрото, — не може да седиш така. Не съзнаваш ли какво послание изпращаш? Ще ти кажа: че си курва.“ И хубавата малка Аурора, стискаща коленете си като менгеме, се опитвала да проумее поради каква странна мутация се е превърнала от бебе в курва без никакъв преход. Аурора, връщаща се вкъщи за вечеря в часа, в който приятелките ѝ отивали на дискотека. Аурора, отрязваща косата си, защото според майка ѝ била остра като на коза, а и така било по-удобно.
И така стигнала до много над трийсетте, опитвайки се да избяга от завистта на жените — особено от тази на майка си — и от похотливостта на мъжете. Това, което е могло да бъде добродетел, за нея било проблем на самоуважение, което влачела в живота си като двестакилограмова тежест.