Сега преживявала, като рисувала картините си и ги предлагала като туристически сувенири, подстригвала си косата на око над счупения умивалник в апартамента под наем, живеела със съквартиранти като вечна тийнейджърка и съдела строго всеки мъж, който проявявал интерес да свали този пояс на целомъдрието, който нейната майка ѝ поставила и глътнала ключа. На своите почти четирийсет години никога не създала достатъчно открояваща се творба, която да отприщи кариерата ѝ, нито имала достатъчно задоволителна връзка. Аурора се нуждаела от мотиви, за да страда. За това и заради името ѝ Оливия бе кръстила проблема ѝ „синдром на Страдащата красавица“.
И така, заседнала в шаблона „всички мъже винаги искат едно и също“ и убедена, че никой не я възприема сериозно като човек на изкуството, тя изпитвала недоверие към всяко предложение, идващо от противоположния пол. Най-големият ѝ ужас бил да се почувства използвана, както пророкувал баща ѝ. Затова се отказала да отлети за Флоренция с Бруно Котельо, един от най-известните галеристи в Европа. Убедена, че истинският му интерес към нея е сексуален, не отишла на срещата им.
Оливия поклати глава.
— И знаеш ли какво? Две години по-късно Котельо, който беше мой добър клиент, влезе в „Градината на ангела“ под ръка с приятелката си. Привлекателен чернокож мъж, облечен елегантно, който купи букет бели рози за рождения ѝ ден. Аурора рисуваше отвън и толкова се обърка, че дори не го поздрави.
И това обаче не ѝ послужило за урок. Вместо да се запита дали не е настъпил моментът да смени темата, тя продължила да следва същия начин на действие — да бойкотира живота си, а после да се оплаква от това. Затова рисувала този следобед в „Градината на ангела“, а не в музея „Прадо“ или „Тисен“, където щели да я видят други художници. Затова живеела с Макси, сегашното ѝ гадже, също човек на изкуството — по-точно графичен дизайнер, — с когото започнали да си правят киносесии вкъщи, после станали съквартиранти, а сега споделяше с него леглото и четката за зъби.
Оливия така и не разбрала точно как е започнала връзката им. Спомняше си, че Аурора ѝ се бе оплаквала как Макси се появявал в апартамента ѝ под най-различен предлог, като например: „Безжичният ми интернет не работи, а трябва да предам едни работи. Мога ли да използвам твоя?“
При това по онова време дори не били близки приятели. И ето, Аурора, по анцуг, миела чинии, докато го чакала да освободи мрежата, иначе щяла да блокира. А един ден, понеже готвела, го попитала иска ли да хапне чиния леща. Той ѝ отговорил с благодарно и смирено изражение: „Не искам да те притеснявам повече.“ Тогава ѝ се сторило признак за възпитание. Дори на великодушие. Въпросът е, че Макси накрая изял лещата и я хвалил в продължение на дни. Така че сега Аурора приготвяла веднъж в седмицата леща само за да получи похвалите му.
Макси — който в действителност бил мини — се оказал малък във всичките свои аспекти, но имал един голям коз — бил експерт по Павлов. „Стимул и отговор.“ Според Оливия не било лесно човек да го опише, защото имал безлична физиономия. Оставал в паметта ти като каша от черти, които не се отличавали нито заедно, нито поотделно. В началото Аурора се дразнела да го гледа как седи по всяко време на дивана ѝ с лаптопа на коленете си. Нейният лаптоп. Но после свикнала. Сякаш бил мебел. Все едно да свикнеш с някое петно, което ти е излязло на лицето и не изчезва. А той всеки ден си тръгвал все по-късно. Всеки път използвал все по-свободно всичко в дома ѝ — бирите в хладилника, душ гела, хартията за принтера, която никога не възстановявал… дори компютъра на Аурора, защото неговият се бил развалил. Макси имал един навик, който правел особено впечатление на нашата Страдаща красавица — когато пристигал, неизменно отивал в банята и ходел по голяма нужда. Защо го прави? — попитала тя един ден, когато го разказала на Оливия. Няма ли си баня вкъщи? Или е своеобразно маркиране? И въпреки че тази копрологична привичка я отвращавала безкрайно, тя не се осмелявала да му каже нищо и постепенно свикнала и с нея. Просто сложила ароматизатор в банята.
И една нощ той не си тръгнал.
И тази нощ не спали.
И то не защото се чукали до сутринта, а защото той не се справил. Чувствал се толкова неуверен с една толкова невероятна жена, която едва ли заслужавал — обяснил и това толкова я трогнало, че го ободрявала през останалата част от нощта.
Сега Макс бил част от живота ѝ.
Рисувал в дома ѝ, спял в дома ѝ, ходел по голяма нужда в дома ѝ… но не плащал разходите по дома. Ядял каквото Аурора готвела, спял прилепен до гърба ѝ и от време на време имали нещо повече от докосване, което обаче не било особено задоволително за нея. Но той също не настоявал за секс. А това в представите на Аурора било добър знак. Ценял я по друг начин. Не „се възползвал от нея“, за да я чука. Това, без съмнение, я успокоявало. Въпреки че се възползвал от нея във всяко друго отношение.