Въпросът е, че свикнала той да е край нея. Това не значи ли, че сме двойка? — попитала тя веднъж Оливия, която останала сащисана. Той толкова се нуждаел от нея… Това не е ли любов? А Макси, възползвайки се от това тотално объркване, сега си позволявал да ѝ прави забележки — ту лещата била безсолна, ту му пречела музиката, защото гледал телевизия, ту била неглиже или му изглеждала грозна, или пък се дразнел, че неговата „другарка“, както я наричал, му иска сметка защо се връща толкова късно, при това пиян и ухаещ на дамски парфюм. Да не говорим, че Аурора изпитвала „морален дълг“ да носи картините на Макси на местата, където тя имала някакъв шанс да продаде своите.
Макси се просмукал в живота ѝ постепенно, като изкусна отрова от вретено. И нашата Страдаща красавица потънала в летаргия, която ѝ пречела да види каквото и да е друго. Била обсебена от желанието Макси да успее. Сега вече не можела да си се представи по друг начин.
И така Аурора продължила да трупа години и разочарования.
— Но не е справедливо — осмелих се да кажа, докато Оливия ми помагаше да си вържа една черна престилка, която ми предложи, за да не си изцапам роклята.
— Искаш да кажеш, че тя не е справедлива. Не, не е. Не е справедлива спрямо себе си.
Отряза друг целофан. Взех поредната кошница с маргарити. Тя я уви сръчно и внезапно застина като статуя. Проследих погледа ѝ. В градината бе влязъл млад мъж, облечен с панталон от костюм и бяла риза. Чисто лице, широка челюст, руса козя брадичка и сънлива усмивка. Познах го едва когато поздрави с ръка Оливия, каза нещо на Аурора, постави чантата си върху масата под навеса, извади една книга и седна да чете блажено на един от железните столове в градината. Същото, което щеше да прави веднъж седмично през следващите три месеца.
Оливия се отърси от вцепенението си и отряза друго парче целофан.
— Би трябвало да се обади отново на този Котельо. Прекрасни са — върнах се към темата аз. — Ако имах пари, щях да си купя няколко за апартамента ми. Де да можех да рисувам така.
Загледах се в акварелите, окачени на прозрачни конци на стъклата на оранжерията; други чакаха шанса си, опрени на пода до саксиите, имитирайки природата, сливайки се с нея. Цветя, измислени от Аурора, които имаха собствен живот. Които сякаш ей сега щяха да се разтворят и да излъчат вълшебен аромат.
Оливия я наблюдаваше от стъклената си наблюдателница — как потапя четката във водата, как после обира излишната боя, как бърше сълзите си от тази алергия към радостта със същия парцал, с който пропъждаше две мухи.
— Знам, че е трудно за разбиране, Марина — каза Оливия с унесен поглед, — но понякога се питам дали не изпитва потребност да страда по същия начин, по който Гала колекционира мъже. Дори започнах да си мисля, че тези алергични кризи я карат да изпитва известно съчувствие към самата себе си. Нормално ли ти се струва това, че рисува в разсадник, въпреки че има алергия към цветята?
Тя сложи ръце на кръста и двете се засмяхме малко тъжно.
Това ли беше начинът ѝ да се справи с живота? Нещастието можеше ли да изпълва със съдържание живота ѝ?
Проблемът беше, че сега поставяше на преден план Макси пред всичко друго.
Оливия завърза лъскава бяла панделка около кошницата и накъдри с една ножица краищата ѝ.
— Това е истината. Предпочита да бъде сляпа защитница на изгубени каузи, които не са нейни — продължи тя. — Според мен се опитва да облекчи проблемите на Макси, защото мисли, че така облекчава и своите.
— Но това не решава нищо.
— Така е — каза тя и се изправи. — Истината е, че не решава нищо.
Тя изпъна тялото си с ръце на кръста. Оранжевата ѝ коса бе прибрана в нисък и леко разрошен кок, а бялата ѝ рокля беше измачкана от горещината. Всичко това ѝ придаваше леко хипарски вид. Разнесе се телефонен звън. Тя погледа часовника си, отдръпна завесата от цветни мъниста и изчезна тайнствено в тъмнината на задната стаичка.
В този момент влезе Аурора, като потъркваше тила си, огледа се и после ми поиска букетче невени.
— Винаги отнасям някое ново цвете, което искам да нарисувам — обясни ми тя с големите си, с цвят на черен шоколад очи, с нежната си кожа, с дребното си тяло, скрито в огромната тениска.
Избрах за нея яркооранжеви невени, които разпознах само защото бях гледала „Сватба в сезона на мусоните“.