Слушах ги, като в същото време си мислех как да се намеся в разговор, който ми беше толкова чужд. Къде съм била през последните години? Опитвах да си спомня сексуалните срещи с теб, преди да се разболееш. Не знаех дали ми харесва да говоря за тези неща. Бях потънала в тези мисли, когато около единайсет вечерта, в разгара на веселбата, се случи нещо неочаквано. Желязната врата се отвори и един глас сред листата попита дали може да влезе.
Самообладанието на орхидеите
В тъмнината се очерта силуетът на жената с перлено сивия костюм. Вървеше към нас с размазан грим и с букета си с рози, с достойнството на статуя и с плик в ръка.
Оливия тръгна да я посрещне, като вървеше боса по мокрите плочи.
— Добър вечер, скъпа, заповядай. С какво можем да ти помогнем?
— Можеш да ми помогнеш само ако ми кажеш къде мога да наема дискретен убиец. Но както и да е, исках да те помоля за услуга. — Гласът ѝ звучеше решително. Обърна се към мен: — Искам да сменя адреса и получателя на розите.
— Вече не са ли за късметлийката Касандра? — попита Оливия учудено.
Жената се усмихна иронично и ме погледна.
— Имате ли адреса и името на двойката, която тази сутрин беше тук с едно момиченце?
— Да — отвърнах колебливо, — направиха поръчка. Плодни дръвчета за градина.
— За градина… — Тя се усмихна замислено. — Разбира се, трябваше да предположа, че имат някоя гадна градина… Но искам да ги изпратя на „нея“ — наблегна тя, — с една бележка.
Връчи ни плика. Оливия го отвори с два от фините си пръсти. Наблюдавахме я, без да мигнем. Вътре имаше картичка. Прочетохме я шепнешком:
„Мъжът ти забрави това в дома ми.“
И залепен за картичката… презерватив.
После ни подаде втори плик.
— А този го пазете, в случай че ми хрумне да му изпратя цветя. Ако се наложи.
Чак два месеца по-късно узнахме какво има вътре и колко сложна в действителност е тази история за Касандра и за взаимоотношенията ѝ със света.
— Касандра, нали? — попита Оливия, прибра плика и постави ръка на рамото ѝ. — Защо не дойдеш да изпиеш чаша вино с нас? Ще те отпусне. Имаме малка импровизирана сбирка в градината.
От Оливия научих, че Касандра не за пръв път си изпраща цветя в офиса. Правела го периодично и винаги с различни послания — страстни, ласкателни, изпълнени с копнеж, рицарски. Не беше луда. Обясни ни, че само искала в службата ѝ да мислят, че има личен живот. Ставало дума за стратегия. Шефът ѝ намекнал, че макар да имала стремителна кариера, изпълнена с повишения, това щяло да подобри „имиджа“ ѝ…
— Ако имам стабилен партньор, с други думи, съпруг. Включително семейство. — Касандра ни изгледа една след друга в очите. — Ако не го бях спряла, щеше да ми каже дори породата куче, което трябва да си купя!
— Това е върхът! — възмути се Аурора.
— Голям кретен — каза Гала.
Една нощна птица кацна на маслиновото дърво и я чухме как шумоли сред листата. Откъм площад „Санта Ана“ се носеха повтарящите се звуци на акордеон.
В действителност не бе имала време за нищо. За нищо от живота. В замяна на това беше блестящ дипломат, отдадена на работата си, или по-скоро обсебена от нея. На трийсет и пет вече беше депутат в Европейския парламент и бе израснала със следните бащински девизи: „Искам дъщерите ми да имат кариера, да са самостоятелни и никога, никога да не зависят от някой мъж.“ И завършил с една фраза, която дъщеря му се заклела да издълбае на надгробната му плоча: „Единственият мъж, който никога няма да те излъже, е баща ти.“ Така че в нея съжителстваха поравно както презрение, така и възхищение към мъжете, предизвикани от подозрението, че никога няма да срещне този, когото търси.
— Не можеш да знаеш това — възрази Оливия.
— Разбира се, че мога — отговори тя иронично, отпивайки от виното. — Защото този мъж е единствен и е женен за майка ми.
Прекрасна жена. Добра майка, уточни. Която винаги ѝ напомняла, че е най-добрата. И трябвало да бъде на висотата на очакванията ѝ, а това вече било огромен натиск. Този етикет също беше причината Касандра да се превърне в най-големия трофей на представителите на породата алфа мъжкари — преуспялата жена, която желаят да завоюват, но с която никога няма да споделят живота си, защото се страхуват от това страшно оръжие, което тя държи в джоба си и което би могла да използва, когато си поиска — нейната независимост.