Касандра отново се прикри зад непроницаемото си изражение.
— Аз пък бих поискала от Дядо Коледа мъж, който да се влюби лудо в мен и който да ми харесва много, но без да си губя ума. Това би било идеалното ми състояние.
Какво можела да направи? — оплакваше се тя с ирония. — Да възприеме по-скромна поза, за да си намери партньор? Например мисионерската? Да стане самотна майка? Или да измисли имена на чантите си „Луи Вюитон“ и да ги приспива вечер?
— Истината е, че твоето държане ги кара да се чувстват неуверени — отсече Гала, докато си играеше с восъка на една свещ. — И само ще ти кажа, че годините се трупат. И губим шансове да ги споделим с някого.
Виктория изведнъж се съживи и вдигна клюмналата си глава.
— Ами ако се чувстват неуверени, да вървят на майната си — възрази тя.
— Кажи ми само едно нещо, Касандра — продължи Гала, доближавайки пламъка на свещта до нея. — Ти щеше ли да бъдеш с човек, който постоянно ти праща послание, че те превъзхожда, че може да те зареже всеки момент и че не се нуждае от теб за нищо? Помисли си.
Касандра се усмихна.
— Аз не се нуждая от тях за нищо.
Тя духна свещта и я угаси.
Гала я постави на масата и двете жени кръстосаха погледи.
— Пабло не понася добре това — призна Виктория. — Искам да кажа това, че имам по-висока заплата, че толкова пътувам… и че съм независима в живота.
— Да не би заради това подсъзнателно да не иска да заминете за Ню Йорк? — Гала подкрепи предположението си с повдигане на едната вежда. — Всъщност ти ще начертаеш посоката за пръв път… и той ще трябва да те следва.
Виктория се раздвижи неловко на стола си.
— Не, не вярвам да е заради това.
— Знаете ли какво ще ви кажа? — изръмжа Касандра, като стана и тръгна из градината. — Майната им. Не обичам увъртанията, такава съм и няма да се променям на четирийсет години. Предпочитам захар пред захарин, чисто кафе пред кафе с мляко и ако трябва да нарека този мъж кучи син в лицето и да му изпратя презерватив, пълен с гел, за да си доставя удоволствие, ще го направя. И ако остана сама, така да бъде.
Гала, която нямаше вид да се скандализира лесно, гледаше Касандра с широко отворени очи.
— Ще го напълниш с гел? Презерватива? И ще го изпратиш на нея? — Тя тръгна след нея, като подскачаше, за да не се намокри. — Виждаш ли? Това ти е проблемът. Ако някой мъж те чуе да говориш така, ще го уплашиш.
— Не, скъпа, може би ти имаш същия проблем, защото като мен заставаш на страната на мъжете от нашето поколение, които или страдат от синдрома на Питър Пан и не могат да се справят с него, или продължават да мислят, че двама капитани са много за един и същ кораб. — Всичко това тя казваше на една блондинка, застанала с ръце на кръста. — Но коя от нас двете, които умеем да плаваме, би седнала на мястото на помощник-капитана?
И точно тогава аз се събудих завинаги от летаргията си, възвръщайки си дар словото.
— Аз — казах.
Настъпи мълчание.
— Но тя можела да говори! — каза иронично Касандра.
Опънах роклята на цветя върху коленете си. Почувствах как бузите ми пламват.
— Аз поисках да седна на мястото на помощник-капитана — повторих.
Оливия ми наля чаша вино и ми я подаде.
— Може би моментът е подходящ Марина да ни разкаже историята си — предложи тя, като завъртя стола си и се настани удобно в него, сякаш очакваше да чуе някаква лекция.
Изпих глътка вино. Прибрах коленете си. Отново опънах цветята на роклята си върху тях.
— Моята история е много скучна в сравнение с вашите — извиних се аз със слабо гласче. — Искам да кажа, че не ми се налага да съчетавам кариерата си със семейството, защото нямам нито едно от двете неща, нито се колебая дали да си хвана любовник. Не ми се налага да се боря с мъже, които се боят от мен, защото не им вдъхвам страх, нито съм жадувала за любов, защото винаги съм имала партньор, нито се тревожа дали се харесвам на мъжете, защото съм убедена, че те не ме харесват. — Замълчах и замалко да прекъсна изповедта си, но продължих: — Просто потърсих капитан твърде рано и реших да го следвам. А сега си отиде и отнесе всичко със себе си.
Кварталът бе потънал в тишина. Дори щурецът млъкна и вместо него сега се чуваха далечни стъпки и песента на нощни птици. Имах чувството, че думите ми лепнат по устата ми, по растенията и плочите.
Не знам защо го направих, но в онзи момент, сред покоя на току-що открития от мен оазис, разказах много неща на едни напълно непознати жени. Интимни неща. За нас. За теб. Че се чувствам изгубена в този квартал. Че ти беше моят дом, убежището, което дълго време ми позволяваше да не се грижа сама за себе си. Че тази промяна бе настъпила твърде късно в живота ми и сега се чувствам като някаква Пепеляшка или по-скоро като глупавата ѝ тиква. Непохватна, неспособна да се движа из света, без страсти, без инициатива, без илюзии. Малка, жадна и будна като моите теменужки. Че ме е страх, че няма да обичам отново или че няма да ме обичат, че няма да имам отново дом, че няма да празнувам отново Коледа… Че винаги съм мислела, че като стана на четирийсет, ще имам деца и къща в Мадрид и че ще наемаме апартамент през лятото, за да водим децата на море, и ти ще ги научиш да плават с „Питър Пан“… Че се чувствам неспособна да преодолея тази загуба, защото съм заседнала в миналото с теб заради едно обещание, което ти дадох, преди да умреш, и което не съм изпълнила — да наема човек, да отвържа „Питър Пан“ за последен път от кея и да отплавам до любимото ти място на планетата, за да разпилея праха ти там.