— Това е страхотна история, Марина — каза накрая Оливия, като ме гледаше втренчено и леко се усмихваше. — Това е страхотна история най-вече защото ще се освободиш.
Изненадана, аз вдигнах очи.
— Да се освободя? — попитах. — От какво да се…?
— Предполагам, че не смяташ да следваш инструкциите на властния си съпруг — прекъсна ме Касандра. — Извинявай, че ти го казвам така…
— Всъщност точно това ме измъчва — прекъснах я на свой ред, — но само защото не бих могла дори да отвържа кораба.
— А ако намериш човек, който да те отведе? — попита Гала зад мен, опряла се на облегалката на стола ми.
— Проблемът не е в това, проблемът е, че съм неспособна да се кача на кораба му, не мога да се кача дори на живота си — прошепнах, като прибрах косата си зад ушите с несъзнателен жест.
— И в същото време се тормозиш, че не изпълняваш обещанието, което си дала на мъжа си — уточни Аурора иззад разпадащо се кръгче дим.
Почувствах се като в капан. Сякаш бях подложена на налягане от хиляда атмосфери. Те бяха прави. Каквото и да направех, нямаше да успея да се освободя.
— Освен ако — продължи Оливия, докато търсеше нещо в ума си — се възползваш от това пътуване и го направиш свое. С твоите условия. За теб самата.
Погледнах я, както винаги щях да правя през следващите два месеца, когато нямах друг избор, освен да ѝ вярвам.
— Мисля, че можем да ти помогнем да се качиш на този кораб, Марина — продължи тя, — но при едно условие. Да го направиш сама.
Щурецът поде солото си и светът се задвижи отново.
Сега, от перспективата на изминалите три месеца, мога да кажа, че там започна всичко.
Процес, който щеше да завърши сред морето.
Сега.
Спомням си как сърцето ми започна да бие силно за пръв път от много време. От страх. От тревога. От възбуда. От живот. И как в онзи момент не се чувствах способна да извърша тази авантюра и дори сега, когато съм се впуснала в нея, не знам дали ще успея да завърша.
Факт е обаче, че в онази нощ започнах да живея отново.
Преди да си тръгнем, Оливия хвана за ръката Касандра и я накара да влезе в оранжерията. С вдъхновените очи на фея, извършваща магия, тя извади от пръстта една синя орхидея и ѝ каза да се грижи за нея така, както се грижи за самата себе си. Истинска подкана и символ на вътрешния покой, от който Касандра се нуждаеше в живота си. Когато тя я пое в ръцете си, двете си направихме снимка с блестящи от виното очи и с едно обещание — щеше да я запази в мобилния си телефон и щеше да ми я изпрати едва когато предприема пътуването си към свободата.
Ден 3
Генезисът на страха
Още една безлунна нощ, която изличава света наоколо — брегът не се вижда, на небето няма звезди, никаква светлинка освен тази на „Питър Пан“, който се носи в непрогледния мрак. Опипвам джобовете на дъждобрана си и намирам мобилния телефон. Когато го включвам, студената му светлина ме заслепява. В какво си приличахме с Касандра? — питам се, докато съзерцавам снимката с лицата ни от двете страни на орхидеята. Снимка, направена, когато бяхме тийнейджърки, с други думи, три месеца по-рано, преди да пораснем. Току-що ми я е изпратила. Касандра винаги изпълнява обещанията си.
Сега, като си помисля, смятам, че си приличахме в отношението ни към щастието. Затова изпитахме моментално емпатия една към друга. В действителност и двете смятахме, че не го заслужаваме напълно. Докато за Аурора щастието беше илюзия, а Гала го свързваше с мъжа на мечтите си, Касандра смяташе, че трябва с пот на челото да си спечели правото да се радва на живота, а аз, бог знае кога, бях решила, че щастието ми дори не ми принадлежи. Че е в другите.