Тази нощ прекарвам седнала на „Питър Пан“ с поглед, вперен в хоризонта, търсейки нещо, което да разпозная. Може да ти се стори странно, но реших да кача урната с праха ти и да я поставя зад руля. Действа ми успокояващо, докато разучавам картите: долното крайбрежие — според бележките ти и програмата на Виктория — в югоизточна посока до Сан Хосе.
Внезапно ми се струва, че виждам сини светлини. Мигат успоредно на брега.
Дали са два морски съда?
Какво мислиш?
Дали и те като мен носят праха на един мъртвец?
Или пък са рибари, които още се трудят в морето? Сигурно са рибарски съдове от пристанището. Две мили по-нататък има хубав залив и пристанище, а после идва Ел Моро Хеновес. Ами ако не е останал нито един човек на сушата като в онзи твой кошмар? В морето, разбира се, не се движи нищо живо. Бих дала всичко, за да имам за компания един сребрист делфин, както ни се е случвало толкова пъти.
Изминали са два часа и листовете на тетрадката са се навлажнили. Морето размеква всичко. Какво ли не бих дала, за да вкуся препечен хрупкав хляб, да почувствам отново косата си суха, допира на чаршафи, които да не миришат на мухъл. Морето размеква всичко, дори разума, затова отново започвам да пиша, за да запечатам на хартията нещо, което току-що ми се случи и което не знам дали не съм сънувала. Толкова призовавах делфините, че в един момент ми се стори, че вълните придобиват формата на перки, и видях как изплуват блестящите извити гърбове на стадото, вълнообразното им движение, прорязващо водата. И внезапно се появи на повърхността на водата. Изглеждаше толкова реално, че не би могло да е халюцинация, в противен случай би означавало, че съм полудяла. Едно сребристо и гладко тяло бе изплувало на повърхността на водата. Изключих мотора, както винаги правим, за да не ги плашим.
„Питър Пан“ се приближи тихо, докато застана с левия борд до него. И беше там. Почти не можех да повярвам на очите си. Това, което се носеше на повърхността на водата, беше надуваем делфин, отскубнал се от някой панаир или от несръчните пръсти на дете. Останка от щастие и детство, която бе претърпяла корабокрушение и отдаваше почит на моите изчезнали морски създания.
Седем часът сутринта е и се събудих, защото морето ме люшкаше силно. Мисля, че съм спала половин час. Дори урната ти се претърколи на земята. Отново я свалих в каютата и я оставих върху леглото ти.
Брегът най-после се очертава ясно на хоризонта. Различавам оранжериите, разположени терасовидно и в идеален ред по склона на планината. Питам се дали имат авокадо или аспержи. Вече усещам мириса на кафето. Сега няма нищо друго, което да ме ободрява така, както уханието на кафе, въпреки че не го обичам. Мирисът му обаче ми подсказва, че вече е светло.
Изминал е още един ден.
Вече съм по-близо до целта.
Вятърът все така духа откъм кърмата, но сега, изглежда, се променя на насрещен. Ако се задържи така, може да извадя всичките платна за пръв път. Оглеждам повърхността зад мен. Морето надига мекия си объл гръб, образувайки високи планини от вода. Има мъртво вълнение, а ти знаеш, че ме е страх, когато вълните са зад гърба ми. По дяволите. Но това е положението. Ще прегледам автоматичния пилот. Променил е курса с три мили. Какво си целял? Да ме доближиш до брега, без да забележа? Да ме убиеш? Защо ми причиняваш това?
Изведнъж установявам със страх, че крещя.
Никога не съм умеела да крещя навреме. По-рано един вик означаваше нещо, но сега не, защото никой не ме чува и няма да промени нищо, сега е все едно дали крещя, или ритам вратата на столовата. Мисля, че си счупих малкия пръст на крака, защото не го чувствам. Не преставам да крещя:
„Може да не съм го направила щастлив!“
„Но аз не го убих, чуваш ли?“
„Аз също бих предпочела да съм с него, а не с теб!“
Престанах да крещя, когато „Питър Пан“ се изкачи на една от планините от вода, за да се втурне надолу като вагонче на скоростно влакче. Корпусът се сблъска с водата с такава сила, че паднах на земята. Тогава автоматичният пилот намери курса отново и носът бавно престана да гледа към брега. Изглежда, най-после започнахме да се разбираме.
Този следобед спокойствието на морето ми изглежда обезпокояващо. А по-обезпокояващо е, че останах без батерия на мобилния си телефон. По някаква причина не се зарежда. Проклинам лошия си късмет. Преместих го на друг контакт. Предпочитам да не мисля, че нямам връзка със света, така че се качих на палубата, за да се насладя на залеза. Слънцето сякаш е простряло тънко пластмасово покривало върху водата. От часове вече не виждам брега. Според изчисленията на програмата на Виктория и твоите карти сега трябва да минавам край залива на Малага, но очите ми не виждат нищо друго, освен гладка и кръгла като поднос водна повърхност. Къде, по дяволите, държиш бинокъла? Сега може би е моментът да си взема душ, но долу установих, че каналът се задръства. Не, по-добре тук, с маркуча, на палубата. Дори бих могла да се възползвам от спокойното море, за да угася мотора и да поплувам. А после да се изкъпя. Това би ме отпуснало. Много е топло и се чувствам мръсна.