Навеждам се над парапета. Водата изглежда плътна. Непрозрачна. Проверявам измервателя на дълбочината. Трийсет метра вода под краката ми, без да виждам какво има отдолу.
Преди това обаче трябва да пусна стълбичката. И да хвърля във водата спасителния пояс. И да проверя няколко пъти дали възелът е добре завързан за кораба. И не мога да забравя онзи филм. За групичката, която се хвърля във водата от една яхта и всички накрая се удавят, защото не могат да се качат отново. Защо ме заведе да гледам този проклет филм?
Не, ще изчакам водата да стане прозрачна.
Какво ли не бих дала сега за един разговор с момичетата, пък било и по скайпа. Щях да изпия чаша вино с тях, независимо от разстоянието и опасността. А Оливия щеше да подреди мислите в главата ми с някое свое размишление.
Възможно ли е животът на пет жени да се обърне на сто и осемдесет градуса, и то едновременно?
Мисля, че да.
Сега знам, че е възможно.
Ние, жените, сме склонни да си предаваме една на друга емоционални състояния и психични нагласи, поне така мисли Гала. Не знам дали е вярно, но истината е, че и петте навлязохме в същата инерция, в същото торнадо, което погълна живота ни, разочарованията ни, мечтите ни, като се въртеше все по-бързо и по-бързо. През тези три месеца способността му да ни преобрази ставаше все по-голяма и мощна.
Кой развихри тази буря?
Сега, като си помисля, в нашата история не липсваше нищо. Имахме си нашата Магьосница от Оз, дори една Магьосница от Запад. Коя от нас беше Дороти и кои бяха нейните спътници?
Отново си мисля за Оливия и за теорията ѝ, според която се намирахме на прага на втора велика революция на жените. Краят на „ерата на жените помощник-капитани“ и началото на „ерата на супержените“. Тези твърдения изпълваха Аурора с еуфория.
Супержени и помощник-капитани…
Вдигам очи. Слънцето е очертало линия на хоризонта, която бавно изчезва, сякаш някой я изтрива, прокарвайки пръст по нея. Още съм обсебена от идеята, че може да съм последното живо създание на планетата, но една черна точка във водата ме опровергава. Постепенно се приближава. Оказва се чайка. Сигурно идва от юг, защото изглежда уморена. Лети и от време на време се приземява върху водата като малък хидроплан. Изключвам мотора и инерцията на кораба ме приближава до нея.
Изпитвам нужда да срещна погледа на нещо живо.
Да установя, че все още съществувам.
Държи се на повърхността на водата като патица върху огледало. Човката ѝ е леко отворена, не знам дали от жажда, или от умора.
„Искаш ли храна, чайко?“
Все така се опитвам да срещна погледа на птицата. Най-после. Поглежда ме. Първият знак за живот, който виждам след толкова време. Ще сляза в кухнята, за да взема малко хляб, но… Не! Подновява полета си към брега!
„Но къде отиваш, глупаче? Там има само смърт!“
Морето поглъща виковете ми. Морето поглъща всичко.
Внезапно ме връхлита мисъл, която ме плаши, толкова реалистична изглежда — че никога няма да се измъкна от тук. От тази яхта. Никога няма да стигна до Танжер, нито ще стъпя отново на сушата.
Гърците добре са го казали: Средиземно море е най-коварното на света.
Ами ако се разрази буря? Ами ако се блъсна в някои скали? Забравих да кажа, че радиото също не работи. Мисля, че електрическата инсталация на кораба не е в ред.
Оглеждам се наоколо и виждам само вода. Само вода, която се слива с почти бялото небе. Без живот. Без нищо.
Защо отлитането на тази птица предизвиква в мен такова безпокойство?
Линията, очертана на хоризонта, сега почти се е изличила. Отново крещя, но този път безмълвно: „Там има само смърт, глупава птицо!“
Усещам познато парене в очите.
„Там има само смърт, а тук морето може да ни погълне.“
Примката, стегнала гърлото ми, ми припомня юни месец. Спомен, който изплува в ума ми едва след като чайката отлетя. Споделих с нея само пет минути, но те бяха важен отрязък от време, който сякаш тежи тонове в сравнение с останалите събития през тези месеци.