Загубата.
Изоставянето.
Спомням си как най-после се реших да разопаковам нещата от миналото ми в малкия апартамент. Как спях с изкривен врат на едно кресло, защото не се чувствах в състояние да легна на леглото. Как се опитвах да приема, че трябва да намеря ново място за вещите си, да ги освободя от миналото, да ги поставя, също както поставих теб, на място, където няма да има раздираща болка.
Меланхолията е онази болка, от която ние, възрастните, не можем да избягаме.
Не е зле да знаем това.
Заговорът на електродомакинските уреди
Бяха изминали две седмици и апартаментът ми започна да ми прави номера като на забавен кадър: първо пералнята започна да тече, после изчезна безжичният интернет, а след него хладилникът се развали. Така че насред центъра на Мадрид живеех като баба ми на село, чиито техники започвах да усъвършенствам — перях дрехите в мивката със сапун „Лагарто“, купувах консерви, които после смесвах в купа, за да си приготвям салати, изливах кофа с вода в тоалетната чиния всеки път когато я използвах.
Добре поне че Аурора ми беше заела някои от най-жизнерадостните си картини с цветя, които все още чакаха, опрени на пода, да бъдат окачени, и хазаинът ми най-после инсталира климатика. Благодарение на това бях успяла да спя малко по-добре — все така в креслото, — до мига, в който уредът започна да издава адски стенания, които ме караха да сънувам кошмари.
Животът в „Градината на ангела“ също бе приел известна инерция — Виктория и Касандра, обединени от „суперженството“ си, бяха станали много близки след онази нощ на изповеди, Гала ми беше заела още две рокли и сега бе обсебена от две нови увлечения — плетенето, което беше последната мода за релаксиране, и новия ѝ любовник, младия французин, ръководен кадър в „Рено“. А Оливия изглеждаше така, сякаш кроеше нещо — говореше постоянно по телефона в задната стаичка и прекарваше повече време от обичайното в „люлката за мислене“, както наричаше седалката, окачена с въжета на маслиновото дърво.
Една от безапелационните ѝ поръчки, които ми бе възложила, бе да не се появявам в „Градината на ангела“, докато не ми поправят всичките електродомакински уреди и докато не разопаковам кашоните и куфарите си. „Страхът води до летаргия“ — бе ми казала тя с много сериозен тон. А аз бях наясно, че не искам да се чувствам добре в новия си дом. Днес осъзнавам, че всъщност не съм искала да имам нов дом. Нито нов живот. С една дума, не исках повече промени.
Така че тази сутрин, въоръжена с нож, отварях един по един кашоните, съдържащи миналото ми, и търсех място на обувки, поли, бельо. Вадех личните си вещи пред любопитния поглед на окупиралите къщата ми майстори — един поправяше пералнята, въоръжен с тръби, друг прокарваше оптически кабел по стените, трети, потънал в пот, дълбаеше пода на банята.
Точно тогава баща ми се обади по телефона. Беше достатъчен само въпросът: „Как е моето момиче?“, за да се появи отново онази тежест в гърдите, наречена меланхолия.
— Добре съм, татко.
— Много ли е горещо в Мадрид?
Винаги ми е правило впечатление, че един от първите въпроси, които родителите отправят към децата си, които живеят далече от тях, е за времето.
— Такава жега е, че асфалтът се размеква.
— Но ти как си, скъпа? — попита ме той с присъщата на родителите непоследователност.
Все така вдовица на четирийсет, татко. Все така сама. Все така тъжна, отчаяна, ужасена.
— Не се безпокой, татко. Всичко е наред. Настанявам се в новия апартамент. Всъщност днес ми поправят някои неща — съобщих му аз с известна гордост в гласа.
От другата страна на телефона прозвуча въздишка на облекчение. А после ми изреди списък с абсурдни неща, които майка ми му бе заръчала да ми каже: да се пазя да не ме оберат, да инсталирам ключалка „Фак“, защото били най-сигурни, една съседка получила не знам си какво от жегата, да внимавам с яйцата, защото случаите на салмонела зачестили, да стоя далече от застояла вода, защото съобщили, че поради високите температури се появили тигрови комари от Африка, които били много опасни, по-добре да не ходя в парк „Ретиро“, защото… Слушах го, докато сгъвах грижливо дрехите, и се питах защо майка ми не се обажда, за да ми каже всичко това.
Мисля, че знаех причината.
Не понасяше болката ми.
Беше прекалено за нея. „Да гледаш как дъщеря ти страда, е най-лошото, което може да ти се случи.“ С други думи, моята болка я болеше повече, отколкото мен самата. Затова баща ми винаги бе крил от нея голяма част от проблемите, били финансови или лични. Майка ми, царица на помощник-капитаните, бе предоставила всички отговорности на баща ми до такава степен, че не бе научила и половината от нещата, през които бяхме минали. Сигурно щеше да скрие от нея и смъртта ти, но не го направи, защото щеше да ѝ липсваш на Коледа. Не знаеше ли? Плака повече от мен на погребението ти. Е, вече знаеш. И въпреки това не те посети поне веднъж в болницата, докато аз прекарвах безсънни нощи на смъртното ти легло. Беше прекалено за нея.