Започвах да разбирам защо жените помощник-капитани бяхме такива. Бяхме възпитани от боязливи жени. Не страхливи, а плашливи, с неограничена способност за страданието и изпълнени със страхове, които те са внушили на дъщерите си чрез пъпната връв. Свръхчувствителни, податливи, интровертни, нестабилни, нерешителни, песимистки, неуверени… Такива бяхме според Оливия ние, жените помощник-капитани. С други думи, портрет робот на майка ми.
И баща ми, обграден от жени помощник-пилоти, ни бе свръхзакрилял.
— Имаш ли нужда от нещо, дъще?
Оскар. Имам нужда от Оскар, татко. Призования да бъде твой заместник.
— Не, татко. Добре съм, наистина. А и се запознах с хора, които ми помагат много в новата ми работа.
— Добре ли ти плащат?
— Най-малко това има значение.
— Но, скъпа, сега си сама…
„Сама си“, а не „живееш сама“, с което баща ми искаше да каже, че „съществувам сама“ — едно непреходно състояние. Окончателно.
— И какво ще направиш в крайна сметка с праха?
— Това мама ли те попита?
Настъпи тишина. Да, тя го е попитала.
Помислих си за предложението, което ми направи Оливия. В онзи момент ми се струваше такава лудост, че дори не го приех сериозно. После си помислих за истерията на мама и за противоречивата връзка на любов и омраза на баща ми с морето.
— Още не знам какво ще правя.
— Но къде е?
— Вкъщи. Още не съм го разопаковала.
Чу се дълга въздишка.
— Марина, не искам да ти се меся, но майка ти много се безпокои. Пита ме всеки ден. Знаеш каква е. Не ѝ изглежда нормално. Че не е погребан. В подобаващо място. Не мога да ѝ кажа, че е опакован с останалите ти вещи. Да се договорим какво да ѝ кажем, моля те.
В този момент замалко щях да се разсмея. Когато драматизмът стига до крайност, често се превръща в комедия. Беше вярно. Дори не ми беше минало през ума. Ти беше опакован и поставен сред дрехите ми, книгите ми, документите ми, обувките ми. Цяла една метафора на траура ми. Но сега като си помисля, така беше по-добре, отколкото да ти споменавам за обещанието, което ти бях дала, и за другото, което бях дала на откачената Оливия.
Горкият ми баща. Не искаше да се сближавам твърде много с морето. Предполагам, че това се случва с всички деца на моряци. И че точно заради това не е поискал да стане моряк и се е преместил от крайбрежието в Мадрид, за да създаде семейство. За да ни отдалечи от него. Въпреки това си мисля, че винаги тъгуваше за морето, защото именно той бе настоял да ме кръстят Марина. Може би ако не се казвах така, ти никога нямаше да ми обърнеш внимание и сега нямаше да преживявам загубата ти. Може би морето продължава да е проклятие за семейството ми.
Никога не съм била голяма красавица. Хората от селото на баща ми често си спомняха в мое присъствие как съм се променила с времето: „Като малка не беше толкова хубава, но виж сега как си разцъфнала.“ И беше вярно. По онова време ти беше богаташкото момче от Мадрид, което прекарваше лятото в Аликанте в къщата на баба си, докато родителите ти купонджии се забавляваха с новобогаташите от Марбеля. Аз бях бедното момиче от Мадрид, което всяко лято ходеше на море в апартамент под наем, дъщерята на Руедас, шофьор на камион със здрава челюст и очи на добродушно куче, който се възхищаваше на хора като баща ти. „Умен човек — казваше. — Този наистина се уреди добре. Виж докъде стигна като кръчмар. Но синът му е висшист. Казва, че иска да стане капитан на кораб. — И той повдигаше побелялата си вежда. — Пфу, какво знае това момче за морето, като живее в Лондон…“
Въпросът беше, че баща ми не искаше да припарвам до пристанище и страдаше всеки път когато му казвах, че ще плаваме с „Питър Пан“. Все още си спомняше за стенанията на баба ми, толкова нощи бременна и сама, толкова бременности, колкото са били дългите плавания на мъжа ѝ. Именно от там извличаха силата си моряците, казваше винаги той, от нуждата да оцелеят на всяка цена, след като са заченали нов живот. Баща ми не бе имал нужда да зачева толкова деца. Когато съм се родила с черна до синьо коса, той избрал името ми. И си казал, че като ме приспива, ще бъда единственото море, което очите му ще виждат нощем. Въпреки това не бе успял да се освободи от семейното проклятие — жена, потънала в сълзи всеки път когато потегляше на път с камиона. Дори когато си беше у дома. Пристрастена към страданието, както би казала Оливия.