И кои оцеляваха на толкова високи температури? Онези супержени, които не бяха способни да спрат да работят; онези, които не можеха да си платят ваканция като Аурора; които бяха ударени от кризата като Гала и обикаляха последните намаления с високите си токчета и марковата си чанта, купена в по-добри времена; археолозите, които разкопаваха манастири, работниците, които дълбаеха и зариваха едни и същи ровове всяка година. И накрая бяха неподлежащите на класификация обитатели като Оливия.
Внезапно ме връхлетя увереността, че Оливия съществува само през лятото.
Точно за това мислех, когато спрях пред вратата на „Еуфория“, стар, вече затворен бар, в който бях ходила няколко пъти като студентка. Под ръждясалата табела имаше две прострени одеяла и надпис:
Изхвърлено от жилището семейство с две деца,
на улицата сме и молим само за ядене.
Оставих една монета в тази импровизирана семейна спалня. Мястото ми за летуване ми предлагаше и други изгледи.
Когато пристигнах в цветарския магазин, заварих Селия да плете като на забързан кадър под навеса. Оливия, облечена с блуза и панталон от зелен лен, стоеше вътре и гледаше над розовите си очила една жена, която приличаше на мумифицирана — със суха като на гущер кожа, със студени рибешки очи и тъмносин костюм от пола и сако, който ѝ придаваше вид на погребална агентка.
— Вижте, не се съмнявам, че документите ви са в ред, госпожо…
— Оливия. Наричайте ме само Оливия.
Жената отвори една папка, от която се подаваха документи. Движенията ѝ бяха резки като на гилотина. Оливия я наблюдаваше с ръце на кръста, изпъвайки дългото си тяло, както правят животните, когато искат да изглеждат по-високи. Погребалната агентка продължи:
— Клиентът ми възнамерява да продаде терена и е в правото си.
Кръглите ѝ и безизразни рибешки очи не мигаха.
— Разбира се.
— Имайте предвид, че това е единственият празен терен в Квартала на писателите…
— Нямате представа колко го имам предвид — отговори Оливия, като опря длани върху тезгяха. — Тази оранжерия съществува от три века.
— Но след кризата собствениците трябва да плащат данъци.
— Само се надявам да не са към Господ.
Оливия явно хареса коментара си.
— А аз само се надявам да не правите спънки, когато доведа кандидат-купувачи да го видят.
— В никакъв случай.
— Моля? Отказвате ли?
— Не. Тъкмо обратното. Всъщност съм ви благодарна. Това е възможност да им продам цветя. Тези са за вас.
Тя ѝ подаде няколко стръка с бели цветове.
Погребалната агентка примигна много бързо само веднъж и ги прие с объркано изражение. Тогава Оливия се изправи рязко и я атакува:
— Какво ви става? Изненадва ви държането ми? Увериха ме, че не може да се продаде и че не подлежи на застрояване. Какво очаквате? Да ви кажа, че е справедливо? Да ви кажа, че е честно?
Жената стисна тънките си безизразни устни и само изрече: „Друго не мога да ви кажа“, на което Оливия отговори само с едно: „Сега ме извинете, трябва да обеззаразя растенията си, защото нивото на замърсяване се повиши, не забелязвате ли?“, след което напръска жената и цветята с инсектицид и погребалната агентка тръгна по настланата с плочи пътека като самата Зла вещица от Запад.
— И внимавайте, ако имате котка — прошепна след нея. — Също не ви препоръчвам да си приготвяте отвара от тези цветя.
Усмихнах се, когато си дадох сметка, че цветята, които ѝ бе дала, са стръкове на олеандър, но усмивката ми се изтри, когато забелязах тревожната бръчка, появила се на челото ѝ.
— Нито дума на клиентите за това, което току-що чу, ясно? — каза Оливия.
И изчезна, след като дръпна рязко мънистената завеса, която затрептя зад нея.
Обслужвах почти цял час една гей двойка, които искаха да купят овощно дръвче, което да не замръзне през студените дни в Мадрид и да не изсъхне, ако расте в саксия. Всъщност въпросите на клиентите бяха винаги едни и същи: дали обичат слънце, или сянка, дали се нуждаят от повече, или от по-малко вода, при какво изложение растат най-добре… Тогава се оглеждах, за да видя на какво място се намираше растението в „Градината на ангела“, и проблемът беше решен — ако имаше поставка под саксията, значи, се нуждаеше от повече влага, ако беше под навеса, се нуждаеше от сянка. И така в ума ми се запечатваха десетки подробности, които ме правеха да изглеждам по-компетентна, отколкото бях в действителност.
Оливия също обслужваше едни клиенти и беше във видимо лошо настроение. От време на време се доближаваше до Селия и я оставяше да ѝ пробва елека, който ѝ плетеше.