По едно време чух как една жена я пита от вратата дали бамбукът ще оцелее на терасата ѝ със северна ориентация. На което я чух да отговаря: „Да, освен ако няма на нея мечка панда. В този случай няма да оцелее дори едно денонощие.“
Замалко да избухна в смях.
Не бях обаче подготвена за въпроса на гей двойката:
— Знаете ли дали според фъншуй лимоновото дръвче трябва да е до терасата, или е по-добре да е далече от зоната за спане?
Загледах се съсредоточено в лимоновите дръвчета. И после ги уверих, че е абсолютно наложително да имат лимоново дръвче до вратата на терасата. Така продадох първото си дърво.
Когато влязох отново в оранжерията, заварих Оливия да разглежда със съсредоточеността и вниманието на учен една орхидея. Приближих се. От един лист висеше нещо лепкаво с формата на шушулка зелен фасул. Погледнах с погнуса.
— Да донеса ли спрея? — попитах я със същия драматизъм като Дейна Уинтър в „Крадци на тела“.
Тя ме изгледа така, сякаш бях извършила светотатство.
— Ти луда ли си? Това е копринена буба! Намира се в стадия на какавида. Ще прекъснеш едно от най-поразителните и вълнуващи природни явления в животинския свят.
Почувствах се като чудовище. Или по-скоро като разрушително и долно същество, за което не намерих подходяща дума. Разгледах по-отблизо тази шушулка с преливащ се зеленикав цвят.
Тя си сложи очилата и взе внимателно орхидеята. Завъртя я, за да огледа отвсякъде това малко чудо. Обърна се към мен въодушевено.
— Знаеш ли какво става там вътре? — Аз поклатих отрицателно глава, тя притвори очи. — Гъсеницата започва да отделя ензими, които разтварят тъканите ѝ, докато ги превърнат в подобие на протеинов бульон, като оставят непокътнати само някои органи. И тези същите клетки ще бъдат преработени, за да създадат възрастното насекомо — новите очи, главата, крилата… — Обикновено ясният ѝ глас леко потрепери. — За няколко седмици ще се преобразува в пеперуда, не е ли невероятно? Ще загърби предишното си съществуване, което я е обричало да пълзи по земята… И ще полети! — Разпери ръцете си, после хвана моите и ги вдигна. — Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Почесах китките си, както правех винаги когато се чувствах нервна.
— Да стана какавида?
Оливия остави орхидеята върху тезгяха и се опря на него.
— Скъпа Марина, живяла съм достатъчно, за да открия, че в живота на всеки човек има момент, в който получава шанс да промени радикално живота си. Единствен шанс, за да израсне. Пълнотата. Големият обрат в житейската ти история. И разбира се, има хора, които се възползват, а други не.
— И смяташ, че аз не се възползвам?
Тя ме погледна над розовите си очила, сякаш очакваше да види как кожата ми се покрива с онази зеленикава обвивка, после ме погали по бузата с опакото на ръката си.
— Това зависи от теб, скъпа.
И отново се съсредоточи в какавидата. Аз направих същото. Сега не ми се струваше толкова отблъскваща, дори оцених формата и цвета ѝ.
— И за тази цел трябва да си приготвя протеинов бульон?
Оливия повдигна развеселено едната си вежда.
— Звучи малко травмиращо, нали? Но дори и да е така, не смяташ ли, че си заслужава труда? Изглежда толкова възбуждащо! — Тя потърка острия си нос. — Мисля, че на мен би ми харесало. Да възкръсна, преобразена в нещо много различно, но като запазя същността си. Или дори да я издигна на най-висока степен, за да бъда самата аз… Знаеш ли, Марина? Има едно нещо, което винаги ме е плашело. Хората, които умират, без да са минали през стадия на какавидата, си отиват от този свят, без да познават самите себе си. А какво по-хубаво от това да си кажем в края на дните си: „Радвам се, че се опознах.“ Не мислиш ли?
Слушах я, като наблюдавах като омагьосана начина, по който движеше ръцете си — гъвкави, фини и силни, като крилата на онази бъдеща пеперуда. И осъзнах, че ще си припомням много често тази фраза. В трудни моменти. И че тя ще ми вдъхва сила. Както сега.
— И пашкулът, в който трябва да се пъхна, е корабът, нали?
— Не, скъпа. — Тя се усмихна тайнствено. — Това ще бъде последният стадий, когато ще излезеш от пашкула и ще разпериш крила. Не забравяй, че ти дойде в тази оранжерия много преди тази ларва.
Отново почесах китките си и за миг изпитах чувството, че костите ми омекват, сякаш метаморфозата вече бе започнала. Погледнах какавидата с възхищение. Дори с емпатия.
Тогава тя се приближи до мен и ме хвана здраво за раменете.