— Марина, никога не забравяй едно — ако ние, жените, осъзнаем истинската си способност да се променяме, невероятния си инстинкт да оцеляваме и да се възраждаме, ще се почувстваме почти неразрушими.
Не знам защо, но ѝ повярвах. Винаги ѝ вярвах, въпреки че едва я познавах. Всъщност истината беше, че не я познавах. Тогава си дадох сметка, че през тези две седмици не бях разбрала откъде е, нито дали родителите ѝ са живи, дали има деца, или страда от някаква болест. За мен Оливия беше като едно необятно и непрекъснато настояще, което внезапно се бе материализирало в този квартал. Тайнствено явление на природата, като дивите цветя. Затова не се сдържах и я попитах:
— Това случило ли се е с теб? — Тя замълча и аз преформулирах въпроса си: — Ти минала ли си през стадия на какавидата?
Разнесоха се потропвания по стъклото на оранжерията. Селия, „бабата робиня“, ни казваше довиждане и сочеше часовника си, за да ни каже, че вече е късно. Оливия ѝ махна за сбогом и после ме погледна с малките си мъдри очи, в които блещукаха сини искрици.
— Няма значение какво се е случило с мен. — Изпъна шията си, извади кърпичка и изтри потта от тила си. — Настъпва момент, скъпа Марина, в който трябва да се попиташ каква жена искаш да бъдеш. Моят процес беше много дълъг. Да кажем, че реших да променя живота си, без да кажа нито дума, за да не може някой да ми попречи. Това си имаше цена. Твърде висока цена. — Направи пауза, изпълнена с неизказани неща. — Винаги си има цена. Но имаше и хубави страни. Аз не съм образец, нито пример за никого. Нито искам да бъда.
Разбрах, че не трябва да питам повече, защото тя се обърна с гръб към мен. Бях забелязала, че винаги прави това, когато иска да прекъсне разговора. Взе орхидеята с двете си ръце и се запъти, или по-скоро се плъзна към един ъгъл на помещението, където цветето щеше да е далече от светлината и от онези невъзпитани клиенти, които искаха да пипнат всичко. Постави я внимателно на една масичка, сякаш беше от фин кристал, и нашият малък пришълец остана там, зает да сглобява и да разглобява сложните вериги на своето ДНК.
По-късно щяхме да научим, че не само нашият пришълец и аз сме започнали собствената си метаморфоза. И без да знаем, онази първа среща в градината се бе оказала детонаторът на този процес. На няколко пресечки от там, в Министерството на външните работи, Касандра Велес поливаше новата синя орхидея, която сега се извисяваше гордо на бюрото ѝ и за която възхитената Паула бе попитала кой я е изпратил.
— Не, не е подарък — отвърна гордо шефката ѝ. — Аз си я купих.
Не бе престанала да чува ехото от една фраза на Оливия в главата си: „Истинската любов те връхлита неочаквано. Неминуемо. И това, което изпитваш към другия, дори те ядосва. И те плаши. Защото знаеш, че не е фигурирало в плановете ти, но не можеш да го избегнеш. Защото не идва, когато ти си предвидила да дойде. Истинската любов те изненадва и понякога те кара да губиш контрол. В замяна на това, ако ѝ се отдадеш и се осмелиш да ѝ се насладиш, няма нищо друго на света, което да те накара да се чувстваш по-жив.“
Внезапно вдигна телефона и помоли Паула да анулира останалите срещи за сутринта. Това несъмнено щеше да озадачи подопечните ѝ стажантки, които щяха да започнат да правят предположения с нахалните си сладникави гласчета, когато слязат да пушат. Тази мисъл я раздразни значително, но тя вдиша и издиша два пъти и излезе, потропвайки с токчетата си и оставяйки след себе си диря от ухание на ванилия. Не отговори на съобщенията, изпратени ѝ от разтревожения ѝ любовник. Опитваше се да я види на всяка цена след неприятния инцидент в градината. Вместо това тя щеше да се срещне с една жена в кафенето на хотел „Виля Реал“, на площада на парламента. Едно може би твърде посещавано място, за да се види с жената, която държеше ключа към метаморфозата на Касандра.
В същия квартал и в същия час хубавата и страдаща Аурора, облечена с широко и овехтяло индийско сари в оранжев цвят и с джапанки на краката, бе започнала да рисува с необичаен замах нова картина. На нея нямаше цветя. Или поне за момента. За пръв път се очертаваха контурите на човешка фигура. Когато Макси прекоси хола, погледна небрежно картината отдалече и я попита защо е толкова непоследователна в стила си. Направи това по присъщия си подигравателен и пренебрежителен начин, с който прикриваше обидите си. Не пропусна да отбележи, че изглеждала странно, не знаел точно защо, може би косата ѝ е пораснала много, приличала на перука и правела главата ѝ твърде голяма за ниския ѝ ръст. После се излегна на дивана с купа ядки и пусна по телевизията едно сутрешно предаване, докато накрая заспа отново. И за пръв път Аурора — която остана жегната от този коментар — направи усилие да се абстрахира от него и успя. Тогава в главата ѝ прозвуча гласът на Касандра: „Замразявай… не ставай глупава, замразявай. — Аурора потърка тила си. — Така ще избегнеш риска да те осемени някой, който няма подходящи гени.“