Страдащата красавица погледна Макси, който хъркаше на дивана. Мръсната му тениска, начеващото коремче, което се повдигаше и спадаше с купата ядки върху него, пепелника, пълен с фасове, поставен на една възглавница на дивана. Тогава изтри дългите си черни мигли и се съсредоточи върху цветните петна, които започнаха да се появяват на платното, като от време на време откъсваше няколко листенца от невените си и ги сдъвкваше.
Същата сутрин Галатея стоеше на балкона на шоурума на „Колибри“ и разговаряше по телефона с майка си. Чакаше да пристигне Клара Олмедо, актрисата, която си търсеше тоалет за една премиера на кинофестивала в Сан Себастиан. Отдавна дъщеря и майка не бяха провеждали един от обичайните си дълги телефонни разговори. Майката на викингата почти не беше напускала селото си, но беше жена с неподправена сексуалност и говореше за това със същата непринуденост като дъщеря си — нещо, което хвърляше в отчаяние мъжа ѝ. В единия край на балкона големите бели лилии се бяха разтворили, търсейки светлината. Гала бе разказала на майка си за връзката си с французина. И че има нещо, което я притеснявало. Внезапно бе изгубила желание да го вижда. Всъщност спеше с него, за да приключи срещата час по-скоро и да го разкара.
Не можеше да забрави нещо, което ѝ бе казала онази нахалница Касандра: „Може би ти имаш същия проблем, защото като мен заставаш на страната на мъжете, които страдат от синдрома на Питър Пан и не могат да се справят с него.“
— Мамо — каза тя, като откъсна един от цветовете и си го закичи зад ухото, — ти влюбена ли си в татко?
От другата страна настъпи мълчание.
— Аз избягах с баща ти, скъпа — каза майка ѝ. — Разбира се, че съм влюбена в него.
Гала винаги се бе удивявала на историята на родителите си. Толкова различни и толкова време заедно. Онзи толкова възбуждащ начин, по който се гледаха. Когато тя леко го плясваше или той откопчаваше на шега копчето на деколтето ѝ. Храм на любовта, до който беше почти невъзможно да се доближиш.
— И защо го обичаш?
Настъпи съвсем кратко мълчание, през което майка ѝ може би се бе усмихнала.
— Защото е той.
В една индустриална зона в южната част на града Виктория седеше пред компютъра си в офиса, през чийто прозорец се откриваше гледка към предградията, докато търсеше в интернет изображението на червена гладиола. Тази сутрин Пабло и децата си бяха останали вкъщи, защото се бяха събудили със стомашно неразположение и повръщаха. Типичен летен вирус на гастроентерит, се бе оплакал Пабло с онзи агонизиращ глас, с който говореше, когато вдигнеше малко температура, и който я влудяваше. Току-що бил на лекар, добави той с пауза, изпълнена с мъчителни вдишвания и издишвания. Разбира се, до всемогъща жена като нея вирусът дори не бе припарил. Но това, което най-много вълнуваше Виктория в тази махмурлийска сутрин, бе една фраза, която не си спомняше кой бе изрекъл предната вечер в „Градината на ангела“ и която се бе запечатала в ума ѝ: „Заслужаваш това.“
Цветето се появи на екрана. Само при вида му почувства как се подмокря. После потърси на мобилния си телефон единствената снимка, която имаше с Франсиско, плъзна ръката си под полата и седна върху нея. Топката беше в нейното поле. Да отговори ли на предложението му?
След време всички щяхме да признаем, че тази седмица, вероятно в същия този ден, се бе задействала една перфектна и неумолима машина във всяка от нас, а тя от своя страна задвижваше останалите. Внезапно започнаха да се активизират зъбни колела, които дотогава бяха спрели или пък бяха ръждясали.
И поради същата причина тази сутрин аз бях коленичила и наблюдавах със затаен дъх нашия нов обитател, полюшван лекичко от въздуха, раздвижван от вентилаторите и от дрезгавия глас на Били Холидей, без да мога да си избия от главата моята лична поука: „Ако продължаваш да следваш указанията на мъжа си, ще бъдеш помощник-капитан до края.“
Изправих се. Пристегнах престилката на все по-тънката си талия. Сложих в торбестия ѝ джоб малки овощарски ножици, градинарски ръкавици и тел, за да изправя едни клони, и започнах работния ден.
Парализа поради анализ
Мозъкът се развива и остарява, но сърцето продължава да е младо, докато престане да бие. И можеш да се влюбиш отново, ако сърцето ти диктува това. Когато нещо те наранява, всъщност мозъкът е органът, който го регистрира, който се травмира, който го забравя или не, който го осмисля, за да го преодолее.