Докато сърцето само страда. Не подлежи на обучение. Когато не си даваме шанса да се влюбим, това означава, че разумът ни възпира и ни проваля мисията, преди да е започнала. Сърцето обаче се ръководи от други правила. Тези на емоциите. Емоциите са клетките на сърцето, както невроните са за мозъка ни. Затова, когато сърцето задейства емоциите, почти е невъзможно започналата верижна реакция да бъде спряна. Разумът може да постави пречки. Многобройни пречки. Но както не можем да се насилим да харесаме дадена картина или някоя песен, така и не можем да изискваме с разума онова, което е подвластно на сърцето.
Според Оливия именно поради тази причина Франсиско и Виктория се намираха в точка на парализа. Два пресметливи и рационални ума, опитващи се да отрекат светлината, която заблестяваше в очите им, когато се срещнеха или само когато чуеха името си. Също като днес на обяд, когато привлекателният археолог влезе в цветарницата с покрита с прах коса и с очи, които, както винаги, гледаха бдително къде стъпва.
— Добър ден, госпожи — поздрави той със спокойния си и отмерен професорски глас. — Как вървят нещата, Марина? Вече разкри ли всичките тайни на тази градина?
Приближи се, пое ръката ми и я целуна.
— Засега открих, че имаме пришълец в оранжерията.
Той присви очи.
— Не е зле като начало.
Оливия излезе иззад тезгяха.
— Добро утро, Франсиско. Ако ми кажеш, че ми носиш нещо, обещавам, че ще те възнаградя. Имах много лоша сутрин.
Той извади от протърканата си кожена чанта черна папка с твърди корици и с червен щемпел. Тя я пое, без да откъсва очи от него, сякаш бяха двама шпиони, разменящи си информация, която би свалила правителство.
— Благодаря ти, скъпи. Всичко ли е вътре? — попита тя, оставяйки тайнствени паузи между думите.
Той кимна с глава.
— Но не съм сигурен какво смяташ да правиш с тази информация, Оливия — каза той загрижено, като я гледаше намръщено.
— Нещо справедливо — отвърна тя с усмивка и изчезна в задната стаичка.
— Нещо справедливо… — въздъхна археологът на глас, или може би го каза на мен. — Плаши ме.
След няколко секунди тя се върна без папката, но с внушителна червена гладиола, на която бе закачена картичка.
— Това го оставиха за теб — излъга тя. — Обещах ти, че ще те възнаградя.
И му я връчи, сякаш беше наградата „Оскар“.
Мисля, че никога не бях виждала подобно преобразяване на човешко лице. Правех се на разсеяна, като сменях водата на вазите, и останах заслепена от усмивката му. Нямаше нужда да ходя до нашата табела, за да разгадая какво означава. Мисля, че той също не се нуждаеше. Веднага помислих, че става дума за някоя маневра на Оливия и че Виктория не е способна да остави толкова категорично послание. Но за археолога беше точно попадение на олимпийски медалист. Затова бе учудващо, че цялата тази светлина внезапно угасна и лицето му помръкна.
— Какво става? — попита Оливия.
Той поклати отрицателно глава.
— Знаеш. Знаеш какво става. — Той снижи глас. — Трябва да знам какво чувствам към жена ми, преди да продължа.
— Трябва „да знаеш“? Откога едно чувство „се знае“?
Той продължи да клати отрицателно глава, сякаш по инстинкт.
— Не го разбираш. Сега е много уязвима, не е моментът.
Остави гладиолата върху тезгяха. Пъхна пръсти в косата си. Изтърси прахта от дрехите си.
— Откакто те познавам, тя все е „уязвима“. И откакто те познавам, все се опитваш да сложиш край на връзката ви. Никога няма да има подходящ момент.
— Депресирана е.
— Нормално е, защото чувства, че вече те няма. Живее с призрака ти.
— Трябва да проверя дали сме престанали да се обичаме, преди да…
Пъхна ръце в джобовете си. Втренчи се в обувките си. Внезапно Оливия видя Гала, която минаваше по улицата и понечи да влезе, но когато зърна археолога в гръб и гладиолата, се дръпна и започна да прави учудени физиономии. Аз ѝ дадох знак да изчезва и после онзи смешен жест с кутрето, за да ѝ кажа, че ще ѝ се обадим по-късно.
— Франсиско — прекъсна го Оливия, като постави фината си ръка върху гърдите му. — Не става дума да обичаме или да не обичаме, а да обичаме добре или зле. Става дума да открием човек, който ни обича така, както ни харесва да бъдем обичани.
Той вдигна умоляващ поглед. Сякаш искаше отсрочка.
— Да, но още не се е случило нищо, а вината вече ме разяжда!