Така прекарах един час, лутайки се в магазин, който според теориите на приятелката ми би трябвало да ми служи за ориентир. Опитвах се да намеря нещо, което да сложа в устата си, без умът ми да го избълва под формата на спомени, които причиняват болка и са само това — спомени.
Нe тази случка обаче бележи началото на моята история. Излязох от ледения като морга супермаркет, без да купя нищо. Навън ме връхлетя недопустима за десет часа сутринта горещина и се озовах в Квартала на писателите.
Новият ми дом.
Дом?
Прочетох: улица „Моратин“, 8. Тръгнах нагоре по улица „Прадо“, засрамена от тракането на куфара. Търсех новия си апартамент, без да подозирам, че вървя в обратна посока. Никога не съм била силна в ориентирането, а и бях ходила само веднъж. После завих по улица „Леон“, стигнах до улица „Уертас“, където свих на ъгъла, отминах кафене „Популарт“, което известяваше за джазовия си концерт вечерта, заобиколих брадат мъж с хармоника — след време щях да установя, че свири натрапчиво едни и същи два акорда, — минах по прочутите мисли на още по-прочутите писатели, с които общината бе украсила улиците, докато при цитата от Перес Галдос, и по-конкретно с крак върху подписа му, спрях. Точно на ъгъла на Площада на ангела.
Стори ми се истински оазис в центъра на града. Беше невероятен цветарски магазин, градска градина зад старинна ограда от ковано желязо с оранжерия. В градината имаше кътчета с пейки, каменни фонтани и люлки, които висяха от дърветата. В средата — вековно маслиново дърво, което навярно бе познавало всички предишни обитатели на квартала. До него — триножник с цветна недовършена картина и изцапан парцал на земята. Под бялата тента различих фигурата на рус мъж, който четеше, седнал с гръб към мен. Успях да различа само отделни части — ръцете, държащи спокойно книгата, гърба, опрян на облегалката на стар железен стол, кръстосаните крака и чантата му на земята. Над вратата — плакат, на който изпълнените с движение думи гласяха: „Не спирай да мечтаеш.“ Би трябвало да започна да го правя, помислих си аз. Тази сутрин не се осмелих да вляза, но свежият дъх на влажна пръст изпълни за пръв път с кислород дробовете ми от много месеци насам.
Точно това изобщо не бе хрумнало на Лорена — че за да се възроди отново, всеки човек има нужда да намери собствения си оазис. Място, където да открие жадувания покой, където да се обгради с онези неща, които го правят щастлив, за да се уедини с тях, когато има нужда от това. Леговище, в което да презимува, дори да е лято. Оранжерия с идеален микроклимат, за да расте, да се преобразява и да се изпълни отново със сили. Моят оазис щеше да е един цветарски магазин и той се казваше „Градината на ангела“.
Ден 1
Странната съдба на вълните
Това беше единственият въпрос за морето, за което ти знаеше всичко, но на който така и не успя да ми отговориш. „Къде отиват вълните?“ — попитах те. А ти замълча за пръв път от двайсет години.
Сега, когато вятърът временно утихна и съм сама на тази ветроходна яхта сред водата, седнах да пиша за всичко, случило ми се през последните три месеца, преди морето отново да започне да се вълнува и слънцето да залезе.
Метеорологичната прогноза, която получих на пристанището, не изглеждаше особено тревожна, но Средиземно море е най-коварното на света. Не можеш да предвидиш какво ще се случи. Гърците вече са го казали. Ти също.
Плавам с пет възела, а пред мен се простира подобна на живак повърхност. Зад мен са планините, осветени от кървавочервеното слънце; назад остава и историята ми. Цялата, освен главната героиня в нея.
Аз.
Това прозвуча твърде самонадеяно като за начало. Противоестествено. Аз нито говоря, нито мисля така, няма защо да се лъжа. Дори прилича на роман. А не е роман. Никога няма да знам как да напиша роман.
Оливия ми бе казала да напиша всичко, което се бе случило през последните три месеца, откакто се запознахме, за да не го тая в себе си. Но да направя това със съзнанието, че никой друг няма да го прочете. Свободно, казва тя. Ще умра от смях. Сякаш вече не знае, че това е най-трудното, което може да поиска от мен.
Аз никога не съм умеела да си предоставям свобода.
Точно това е въпросът.
И тези редове трябвало да са нещо като бордови дневник на собствения ми живот, предназначен за единствения човек на земята, за когото не съм свикнала да правя нищо — това отново съм аз.
Сега морето пак започва да се вълнува. Вълните се удрят в корпуса и стомахът ми се присвива. Ти ми казваше, че вятърът винаги е благоприятен за този, който излиза на разходка, защото го търси. Не и аз. Затова вятърът е срещу мен. Защото трябва да пристигна на конкретно място. Имам мисия. Голяма късметлийка съм.