Оливия му подаде гладиолата и го прегърна майчински през рамо.
— Защо вие, мъжете, говорите за вина, когато искате да кажете страх? — Тя тръгна към изхода. — Виж, скъпи, може да греша, но не вярвам твоето да е каприз. Не е лесно да се влюбиш така. Истинско чудо е, когато се случи. Почти си длъжен да я изживееш. Но ще ти кажа една тайна — истинската любов не може да се изживее със страх. Ти решаваш.
— Кое?
— Как ще отговориш на тази червена гладиола, разбира се.
Той се замисли, като поглаждаше цветето с опакото на пръста си, може би представяйки си бузата на Виктория, устните на Виктория, бедрото на Виктория, пубиса на Виктория. Гледах го като омагьосана. Спомням си, че пожелах някой да мисли така за мен. Ти да си мислил така за мен.
— Когато я видя — призна той с прегракнал глас, — чувствам, че имам сили да се опълча на целия свят. Дори само като пием кафе заедно, откривам повече неща за себе си, отколкото през всичките тези години брак. Чете в мен като в книга, която вече е чела много пъти. — Изтърси прахта от косата си. Изкашля се, сякаш искаше да прочисти гърлото си от паяжини. — Никога не съм признавал на никого страховете си по този начин. А страховете ми също са част от мен. За пръв път не трябва да се правя на силен. Никога преди не съм се показвал толкова уязвим и същевременно никой преди не ме е карал да се чувствам толкова неуязвим. Никога преди не съм пил кафе с друг в продължение на пет часа и никога преди не съм искал това да продължи вечно.
Оливия го стисна за ръката.
— Тогава защо се опитваш да я разочароваш?
Археологът трепна изненадано.
— Защо казваш това?
— Защото от последното ѝ съобщение минаха няколко дни, а ти не си ѝ отговорил. Защото подхващаш темата за жена си пред нея ни в клин, ни в ръкав. Защото не ѝ казваш какво чувстваш, нито че би искал да заложиш на нея. И сега тя храни съмнения, каквито преди е нямала.
Той се спря замислено, като се втренчи в цветето. През това време аз подреждах саксиите с ароматните растения. Оливия не откъсваше поглед от него, все така хванала го за ръката, а той приличаше на една от статуите в квартала.
— Франсиско, не знам. Може би човек трябва да се опита да живее, а после да размишлява върху това, което е изживял, а не обратното. — Тя му посочи градината. — Всичко си има своя момент, като тези цветя. Днес са разцъфнали, а утре може би ще увехнат.
Той най-после успя да промълви:
— Предполагам, че не съм свикнал някой да залага на мен.
Настъпи мълчание. Кварталът също потъна в мълчание за няколко секунди. Накрая се отправиха отново към оранжерията. Тя се приближи до тезгяха и избра една старинна картичка, на която мъж и жена позираха пред файтон на самия Площад на ангела. Той извади химикалка и написа нещо на нея. Сложи я в плик и го залепи.
— И кое цвете избираш от всичките тук?
Той се огледа наоколо. После се взря в дървената табела със значенията на цветята. Отново обърна поглед към вазите, но не намери каквото търсеше. Накрая попита:
— Можеш ли да ми намериш лале?
Тя се усмихна радостно.
— Какъв цвят?
— Червено, разбира се.
Оливия се усмихна още по-широко и той ѝ подаде картичката, макар че истинското послание се съдържаше в цветето.
Точно в този момент реших да се материализирам и прикривайки вълнението си, попитах дали го иска увито в прозрачен целофан. Двамата ме погледнаха, сякаш бяха забравили за съществуването ми. Оливия буквално премина през мен, сякаш бях безплътна. Обърнах се и видях отвъд стъклата да минава тайнственият мъж с русата козя брадичка, който я поздрави с кимване на глава. Тя му върна поздрава и после го проследи с очи като хипнотизирана. Веднага след това се извини на Франсиско, защото трябвало да занесе нещо на едни приятели. Грабна една кошница за пазар, пълна с храна, и натъпкан с лекарства плик от близката аптека. Преди да излезе и за моя изненада, каза на Франсиско, че съм следвала археология и че сигурно съм щяла да се радвам, ако ми разкаже някои истории за квартала.
Той се изненада и заяви, че му е приятно да срещне свой колега. Тази титла ме накара да се изчервя, но аз приписах това на слънцето, което в този час вече беше непоносимо. Казах му, че само съм каталогизирала останки в археологическия музей, че никога не съм работила на разкопки.
— Искаш да кажеш досега — прекъсна ме той.
— Не — отвърнах, чешейки китките си. — Сега работя тук, при Оливия.
Той ми се усмихна бащински.
— Ако ме почерпиш с кафе, ще ти разкажа къде наистина работиш.
Почти летейки, отидох до машината за кафе в задната стаичка и за части от секундата се върнах с две червени чашки, готова да изслушам лекцията му.