Луда жена
Прекарах останалата част от следобеда на люлката за мислене. Бях като човек вентилатор. Самото ми движение пораждаше вятър, който галеше кожата ми, отлепваше потната ми коса от слепоочията и освежаваше мозъка ми. Така функционираше. Всеки би трябвало да има люлка за мислене, окачена на вековно маслиново дърво. Бях стигнала до това заключение. Също стигнах до убеждението, че самата градина бе активирала метаболизма си на оазис, излъчвайки сила, която отблъскваше клиентите, за да ме остави насаме с всички нови мисли и призраци. Оливия се обади към седем, за да ми каже, че няма да се върне, имала спешни неща за уреждане, и ми заръча да предам на Виктория „съобщението“, оставено за нея, ако минеше през магазина.
И наистина мина. Но преди това имах едно колкото любопитно, толкова и неочаквано посещение.
Докато се люлеех със затворени очи, влезе някой, който ме събуди от летаргията ми със следната сюрреалистична фраза:
— Добър ден, идвам за бонсая на лейди Макбет.
Отворих очи. Пред мен стоеше усмихнат млад мъж с черна брада, с къси дънкови панталонки и с риза с ярки като цветята ни тонове.
Внезапно ме обля студена пот. Спомних си дръвчето, на което бях ампутирала едно клонче в първия ми работен ден.
Интересният и симпатичен собственик на този бонсай беше директорът на театър „Хосе Мартрет“, който имаше на улица „Уертас“ алтернативна зала, наречена „Пансионът на бълхите“. По-късно научих, че в неговата версия на „Макбет“ — която се наричаше „Макбиг“ и вече бе претърпяла над триста представления — в първата си сцена лейди Макбет имала бонсай. Според директора горкото дръвче сигурно абсорбирало цялата злоба на героинята, защото всички скоро залинявали, а онези, които не умирали, се озовавали в дома на актрисата, сякаш бил център за рехабилитация за бонсаи. Беше почти осем и половина и директорът на „Мартрет“ вече си бе отишъл, когато чух гласовете на Виктория и Касандра зад магнолията на входа. Касандра нещо се възмущаваше. Асфалтът започваше да излъчва натрупалата се в него топлина през деня и аз се готвех да поливам, стиснала маркуча в ръка.
— Струва ми се възмутително — казваше Касандра, която влезе, прелиствайки екземпляр на „Ел“. — Защо тези списания винаги публикуват такива статии? „Как да избегнеш монотонността във връзката с партньора си“, „Как да постигнеш добра комуникация с партньора си“… Представяш ли си списание за мъже със статия, която да гласи: „Как да накараш партньорката си да се интересува от твоите неща“, „Как да доставиш многократен оргазъм на жена си“, „Как да преодолеете с гаджето си изневярата ѝ?“ — В отговор Виктория само хихикаше. — Защо ние, жените, толкова се пънем да превърнем някой нещастен, болен или странен тип в идеалния ни партньор?
— Знам отговора! — отвърна Виктория, като вдигна развеселена ръка. — Юдеохристиянска етика. Да помогнем на човек, който е по-нещастен от нас. Щедростта, състраданието, такива неща…
И жертвата, помислих си, като изключих маркуча, забравяха жертвата… И отидох да ги посрещна в оранжерията.
— Затова сме прецакани — заключи Касандра, докато ме целуваше по бузите. — Здравей, сладурче. Леле, днес си много хубава!
Дълго време оглеждаше с възхищение полата ми на айфелови кули. Самата тя наистина беше хубава — носеше прилепнали дънки, обувки с високи тънки токчета и копринена блуза във войнишко зелено, също като цвета на сенките ѝ за очи. Отиваше ѝ много повече от строгия костюм. Изглеждаше страхотно.
Виктория ме поздрави, като се заливаше от смях.
— Много ме развеселява днес…
Беше притиснала неизменния си лаптоп към гърдите. Носеше рокля от бежов лен, която беше много измачкана и не отиваше на дребното ѝ атлетично тяло. Стовари тежкия си багаж върху плота.
— Идваме да те поканим на чаша вино и да ти донесем това — каза Касандра с тайнствен вид и ми подаде една книга.
— „Теоретичен курс за капитан на яхта“? — учудих се аз.
— Правилно го прочете. Наистина. Ще учим заедно. Аз го издържах преди години и не си спомням почти нищо. Няма да е зле да освежа паметта си, в случай че ми хрумне да изляза в морето и да не се върна никога.
Поех си въздух. Това също ми приличаше на хитър ход от страна на Оливия. Затова започнах да отстъпвам — уверих я, че ѝ благодаря много, наистина много, но това, което съм казала онзи ден, съм го казала под влияние на възбудата от алкохола, не е било сериозно… къде ти, никога не бих могла да го направя. Тя ме изслуша много внимателно, мълчаливо и почти без да реагира. Накрая започна да поклаща отрицателно глава.