— Виж, Виктория — започнах аз, — вярно е, били сме обучавани да се жертваме. Напълно съм съгласна с това, което каза преди малко за юдеохристиянската етика, но не мислиш ли, че заслужаваш да си щастлива? — Отново тази фраза, която сякаш вливаше вълшебен серум в приятелката ми. — Не знам, мисли за това като за дар, който животът ти поднася.
Касандра закима енергично с глава.
— Така се говори! Съгласна съм. Я кажи кога за последен път си си подарила нещо? — предизвика я тя.
Виктория се замисли. Аз също. Дори не знаех какво означава това. Наистина ли бях толкова прецакана? Поръчах си още едно питие.
— Вярно е — призна Виктория. — Винаги съм го отлагала за по-добър момент.
— А ако поне веднъж не го отложиш? — провикнах се аз от барплота.
Настъпи мълчание, което внезапно разхлади атмосферата.
Двамата младежи на бара ни слушаха, без да се прикриват. Единият беше нисичък, с лице на плешиво момченце и според Касандра имаше вид на разказвач на остроумни вицове. Приятелят му беше хубавец, но доста неразговорчив, защото зъбите му бяха криви. Според нея тандемът беше ясен.
Виктория прегърна с ръце раменете си.
— Признавам, че ми се иска да прекарам поне една нощ с него, за да разбера какво е да правиш секс с такъв мъж.
— За да се чукаш и точка — поясни нашата все по-малко дипломатична дипломатка.
— Искам да кажа, с мъж, който да се чувства цялостен с мен и който да ме приема каквато съм, с моята най-необуздана, най-страстна, най-забавна страна. Макар да е само за една нощ.
Дори гласът ѝ се беше озарил. Очите на Касандра също блестяха. А аз бях надвиснала като граблива птица над втората си чаша.
Мобилният телефон в чантата на Виктория завибрира и Касандра ѝ забрани да го изважда, но тя не я послуша. Лицето ѝ, също като това на Франсиско няколко часа по-рано, помръкна. На екрана на мобилния ѝ телефон се появи снимка, изпратена ѝ от плажа — две усмихнати щърбави момченца. Тя си пое въздух и започна да отговаря на съобщението, докато ни разказваше, че предложила на Пабло да отидат на терапия за двойки, но той не искал, защото или отричал, че имат проблем, или приписвал всичко на изтощителната работа на своята всемогъща жена, или на умората си.
— Понякога ме кара да се съмнявам в самата себе си и мисля, че виждам проблеми там, където ги няма. Друг път си мисля, че е с друга, защото в продължение на месеци не ме докосва. А това е лош симптом.
— Месеци? — извика Касандра и няколко глави се обърнаха към нас. — Скъпа, когато сексът умре, това не е симптом, това е мултиорганен дефект. Няма значение дали е с друга, или не. Оттеглям си думите. Пожелавам ти страстна авантюра.
— Все пак трябва да вземеш решение — възразих аз.
— Не мога. Не знам защо се чувствам толкова виновна.
Изсмях се и смехът ми прозвуча почти театрално. Осъзнах, че започвам да се напивам.
— Ясно е като бял ден — заявих, сякаш го казвах на себе си. — Чувстваш се виновна, защото за пръв път правиш нещо само заради себе си и за себе си.
Тя продължи да рисува с пръст по запотеното стъкло на чашата си.
— Ако анализирам това, което чувствам към Пабло, може би ще осъзная истинската опасност, пред която се изправям.
— Виж, Вики — казах, — не съм най-подходящият човек, който да те насърчи да се впуснеш в подобна история, защото аз никога не съм се осмелявала за нищо…
— И аз няма да те насърчавам — прекъсна ме Касандра, — защото в момента изпитвам алергия към женени мъже, особено от такива, които твърдят, че имат „принципи“.
Супержената вдигна чашата си.
— …но знам нещо — продължих мисълта си. — Че чувствата не подлежат на анализ. Човек или ги има, или ги няма. — Внезапно намерих следа от друг глас в думите си. — Не мислиш ли, че ако започнеш да ги анализираш, ще престанеш да чувстваш? Точно това е красивото на чувствата. Че са непредсказуеми. И неподлежащи на контрол.
Касандра се изправи като пружина на мястото си.
— Излез от това тяло! — извика ми тя. — Да не си глътнала Оливия?
После погледна изпитателно към двамата досадници на бара, които бяха започнали да ни правят гримаси, и ни напуши такъв смях, че почти се затъркаляхме на канапетата, докато чашата на Касандра падна с трясък на пода и ние се поуспокоихме. Тя тържествено отиде при бармана и му заяви, че лично ще почисти щетите. Истината е, че с Виктория дори бихме платили, за да видим този спектакъл, в който Касандра — с марковите си обувки с високи токчета и прилепналите си дънки — попиваше с парцала разлятата водка, докато произнасяше монолог за причината, поради която хора като нея не обичали да изразяват външно чувствата си. Всъщност дори не искала да има чувства, увери ни тя, докато буташе скришом под канапето няколко резенчета лимон. Била специалистка по потискането им. Контрол. Силен контрол. И следователно самота, дълбока самота, а това водело до липса на преживявания, която в крайна сметка… не била ли липса на живот? — заключи тя с недвусмислен жест.