Виктория я слушаше внимателно и с известен скептицизъм. Според нея не беше възможно да нямаш чувства и точно защото това не беше възможно, ги имаш, но ги таиш в себе си.
— Точно това имам предвид — прекъсна я Касандра, като се опря на пръчката. — Че се превръщаш в скапана тенджера под налягане. И в деня, когато решиш да махнеш капака, бум! всичко се разхвърчава навън и нараняваш с толкова чувства другите, че те бягат презглава от теб. Това е историята на моя живот.
Върна пръчката с парцала на бармана за радост на двамата младежи на бара и ни погледна. Отново постави капака и каза: „Чувствата са гадна работа“, но според нея — и ѝ било неприятно да го признае — нищо друго не те карало да се чувстваш толкова жива. Оправи опашката си, извади дезинфектиращ гел от чантата си и си почисти ръцете. После седна на страничната облегалка на канапето и ни предложи гела. Поклатихме отрицателно глава. Постави ръка на рамото на Виктория.
— Виж, много по-лесно щеше да ми е да ти кажа, че любовта е гадост, защото на мен не ми е провървяло, но би било егоистично от моя страна, защото това може да е шансът на живота ти.
Тя я погали по косата.
Самата тя признала, че живее с Пабло като упоена, напомни ѝ Касандра. Този коментар бе зле приет от Виктория, която се надигна от мястото си и отрече да е казвала такова нещо. Според нея една двойка трябвало да има проект. Касандра повдигна вежда. А една двойка не трябвало ли да има страст? Страст един към друг във всичките ѝ измерения? В този момент аз се оживих, озарена от прозрение, и отсякох с леко фъфлещ глас, че това е тъпа дефиниция — една двойка е страст плюс проект, нещо, което приятелките ми приветстваха и към което Касандра добави, че когато едно от двете неща изчезне, двойката вече не върши работа. Това било прекалено категорично, отбеляза Виктория, докато гризеше парченце портокал от чашата си. Е, поне не вършело работа на определен тип жена, уточни Касандра. Все пак се възхищавала, че Виктория се бори така за брака си.
— Но навярно няма да ти хареса да чуеш нещо. — Касандра направи пауза, сякаш подбираше думите си. — Може би това е шансът ти да провериш дали оправдаваш Пабло за всичко, с което те е разочаровал, като преувеличаваш или неговите качества, или тези на тандема ви, за да придадеш правдоподобност на тази лъжа към самата себе си.
За момент помислих, че Виктория ще стане и ще си тръгне. Разнесе се гласът на Бубле, който пееше „Ти си единствена“. Барманът ни даде знак, че сега е моментът да поръчаме последно питие. Виктория стоеше като вцепенена, докато галеше с пръст едно венчелистче на лалето. Изпитах нежност към нея.
— Касандра иска да каже, че може би това е шансът ти да станеш какавида — прошепнах като хипнотизирана и двете ме погледнаха недоумяващо. — Искам да кажа, че това може да е шансът ти да промениш коренно живота си и да откриеш коя си.
Виктория си разроши бретона, както правеше винаги когато беше нервна.
— Момент, момент. Не съм казала, че искам да променям коренно нищо — възрази тя.
— Вярно е, Марина, в момента се опитваме да изясним дали ще се чука с Франсиско, да не драматизираме.
— Да не драматизираме? — възмутих се аз. — Да не драматизираме… след твоята реч!?
Те се разсмяха и накрая и аз се присъединих към смеха им.
— Освен това — добави Касандра, като присви очи — може Франсиско да е само нейният „мъж лост“.
— Моят мъж лост? — учуди се Виктория.
— Да, ще помогне да раздвижиш връзката си. Нещо, което очевидно не си способна да направиш сама. — Разпусна косата си. — Дори само заради това си заслужава.
— Браво, много си романтична — възмутих се аз.
— Аз също съм разочарована — увери ни Виктория с подигравателна усмивка. — Това за мъжа лост звучеше… обещаващо.
— Дайте ми лост и ще повдигна Земята! — възкликна Касандра, като вдигна чашата си.
И вдигнахме чашите си веднъж, два, много пъти. Мина почти цял час, през който говорихме само глупости, а барманът затвори заведението и ни разреши да останем, при условие да не викаме много, докато той разчиства. И през този отрязък от вечерта Виктория — освободена с помощта на алкохола от свръхчувствителността си — се върна назад в годините, докато стигна до юношеството, откъдето ни питаше какво смятаме, че трябва да направи, а после поиска да знае как ми се е видял Франсиско, какво е казал на Оливия, как е избрал цветето. Аз, разбира се, скрих информацията за червената гладиола, която на теория тя му бе подарила — щеше да разбере за нея, когато му дойдеше времето.