— Всъщност ти завиждам — призна Касандра, чийто език вече се заплиташе. — Не знам какво е да имаш толкова дълга връзка. Не знам какво е споделена любов. Имаш много неща.
— Имаш деца — внезапно добавих аз и дори се изненадах от това, което казах. — Не знам какво е да имаш деца. И също като Аурора може би няма да имам.
— Замразявай! — възкликна Касандра явно високо, защото барманът ѝ изшътка. — Но е вярно, Вики. Вече си „изпълнила дълга си“, както биха казали глупавите ми колеги. Така че сега трябва да мислиш за собственото си щастие.
— Уверявам ви, че това за децата е доста надценено — каза Виктория, противно на очакванията ни.
— Говориш така, защото вече имаш — възразих аз.
— Нека ви призная нещо — въздъхна Касандра, — намирам се в етап, в който мразя човечеството, така че не знам дали искам да допринеса за размножаването на нещо, което мразя.
— Или ти да се размножиш, но не знам дали си заслужава — вметна Виктория.
Двете избухнаха в смях при този толкова лекомислен коментар.
Не знам защо, но внезапно ме заля гореща вълна, която сега знам, че се дължеше на едно чувство — гняв. Станах, за да отида до тоалетната, и когато барманът ме спря, за да ми каже, че двамата мъже на бара, които се бяха залепили за него като миди за скала, искат да ни почерпят, аз отказах с рязък тон — нещо, което развесели извънредно много приятелките ми, и аз им обърнах гръб. Сега знам защо толкова се ядосах. Защото осъзнах, Оскар, че и в това отношение се бях приспособила към теб. Беше ли вярно, че не съм искала да имам деца? Разбира се, ти беше по-възрастен от мен, така че не ти пукаше да остарееш сам и без семейство. За теб още от началото съм била тази, която ще те съпътства до самия ти край, държейки треперещата ти ръка на смъртното ти ложе. Всичко това се изпълни, но по-рано от предвиденото. В онзи момент обаче видях себе си как агонизирам в някой старчески дом, за който може би вече трябваше да започна да пестя, след като болногледачката ми е изпразнила къщата и сметката ми, защото никой не я е надзиравал, докато аз съм лежала и съм разучавала стените около мен. Без приятели, без семейство, без никого в света, на когото да оставя спомените си или който да държи ръката ми и да ми вдъхне топлина преди последното ми пътуване.
Чувах как приятелките ми си говорят — едно дете било случайност в най-добрия от случаите, уверяваше Виктория, докато гризеше кожичките на ноктите си. Вгледах се в облеченото ѝ в ленен костюм тяло. Бременностите не бяха нанесли сериозни щети на външния ѝ вид, макар че се беше занемарила малко. И ѝ завидях. Защото едно дете, било то случайност или дългосрочно вложение в щастие и пълнота, е нещо, от което някои хора се нуждаят, а други не, но което винаги ще им липсва в последните мигове на живота им или в самотата на старостта. Нещо, което тя никога нямаше да изживее. А аз? Щях ли да тъгувам за кръвните връзки и закрилата на племето, когато навляза в есента на живота си?
Почувствах как главата ми пламти и застанала права, от тази позиция на превъзходство, дръпнах една реч:
— Виж, Виктория, всички се страхуваме, че нещата ще изгубят давност. Че ще се променят. И понякога те губят давност от само себе си. Умират. Аз бях принудена да се променя. — Гласът ми затрепери. — Поне ти можеш да вземеш решение. Аз не можах. Както винаги се оставих животът да реши вместо мен. И ето ме, изпаднала в една най-банална криза на четирийсетте, и единственият ми изход е да започна отново. Сама. И без нищо.
Виктория ме погледна с тъмните си живи очи от долу нагоре, превърнала се в малко момиче. Взе ръката ми и я стисна. Касандра ме погали по крака.
— Съжалявам, Марина — извини се тя. — Понякога забравяме колко ти е тежко.
Поех си дълбоко въздух. Стиснах ръката ѝ, после я пуснах и взех чантата си.
— Както казва Оливия — продължих, борейки се с буцата, заседнала в гърлото ми, — единственото, което ни отдалечава от щастието, е страхът от промяната.
Изправиха се, пъхнаха чашата ми в ръката, взеха своите и ги вдигнахме войнствено, изричайки в хор:
— Защото животът е неотложна задача!
Разкикотихме се, след което вдигнахме още няколко наздравици за Оливия, което ни послужи като оправдание, за да поръчаме още по едно питие, да изнервим бармана и да установим как един човек може да присъства толкова осезателно в един разговор, макар и да отсъства.