Отидох до цветарницата, защото си спомних, че Оливия ми беше казала да заключа два пъти вратата на желязната ограда и да взема ключовете. На следващата сутрин аз щях да отворя. Преди да си тръгна, хвърлих последен поглед към смълчаната като гробище „Градина на ангела“ и се усмихнах. Тогава за пръв път си помислих, че Оливия е още един ням свидетел, като мъртъвците ѝ, като цветята ѝ.
Ден 4
Упорството на призраците
Слънцето изгря от изток, както всеки път. Начертало е ясна пътека по морската повърхност и „Питър Пан“ дефилира по нея като филмова звезда на премиера. Морето отново е спокойно и това ме радва, но също съм наясно, че вятърът ще е насрещен до нос Гата и това ще изчерпи силите ми. Трябва да внимавам с въжетата, ти винаги ми повтаряше това. Ако ги кръстосаш, не знаеш как ще те завари морето. Така че ще се възползвам от времето, за да пиша и да приготвя закуската. Защото нищо не се знае.
Поглеждам лаптопа на Виктория — според него брегът се променя в посока югоизток до нос Гата. Спомням си, че това беше един от любимите ми участъци от пътя. Нижещите се малки и малко познати заливчета, в които скачаха делфините. После идва заливът Алмерия, врязан дълбоко в сушата, и трябва да се отдалечиш от брега почти на десет мили. Е, да вървим натам.
Днес спах малко повече, изчислявам, че са общо два часа. Трудно ми е да се разсъня. Сънувах онзи пръв разговор с момичетата. Беше началото на толкова неща. Ако тогава бихме могли да знаем как всяка от нас ще се промени само за три месеца, щяхме да останем удивени.
Оглеждам краката си на утринната светлина. Все така са слаби и костеливи, но коленете ми, които обикновено винаги са били месести, сега са набръчкани и кафеникави. Гала щеше да каже, че това е признак на старост. И че можеш да разбереш годините на една жена само като погледнеш лактите и коленете ѝ. А на дясното си бедро открих броеница от синини, които стигат чак до прасеца. Когато си на кораб, непрекъснато се удряш в нещо. Точно това е присъщо на нестабилността. Както в живота. Не преставаш да се удряш в какво ли не.
Да, онзи разговор беше съдбоносен за мен, защото ме накара да се запитам за пръв път за някои неща. За нашата връзка. Да я поставя под съмнение. Осъзнах, че никога не я бях поставяла под съмнение. Просто „беше“ или по-скоро „бяхме“. Както сега осъзнавам, че откакто ти се разболя, не се бях вглеждала в тялото си. Не че сега ще развия „синдром на Галатея“ като нашата жена викинг, но съм остаряла, в това няма съмнение, и в гъстата ми черна коса проблясват сребърни нишки.
„Още е синкава — казваш ти зад мен, — синкавочерна, както казваше баща ти, като нощно море.“
Очевидно още спя, защото със сигурност това не го изрекох аз. Чух ясно твоя глас, вероятно в главата ми. Но този път те чух да казваш нещо, което никога не си казвал. Интересно. Както и да е, благодаря ти. Изглежда, мозъкът ми е решил да те пресъздаде. Да ми даде това, което имам нужда да чуя. Вярно е, че ти винаги си бил суетен по отношение на двама ни. Така че е правдоподобно да си казал тези думи. Отказваше да приемеш собствената си разруха, както и признаците, присъщи на възрастта ми, върху която простираше субективния си поглед.
Само че ще ти кажа, че не е вярно. Това за косата ми. Случайно откъснах кичур от нея и установих, че е пълен със сиви и твърди като тел косми. Казват, че от неприятностите косата на човек побелява. Така казват.
— Все едно да твърдиш, че морето може да стане жълто, Мари. Изглеждаш… прекрасна си.
Май започвам да полудявам, защото току-що усетих, че ме прегръщаш откъм гърба. Възможно е да е бил вятърът, но вятър няма. Както и да е, нека ти кажа, че не е хубаво да се възхищаваш на някого за това, което не е. Не, не съм прекрасна и разбира се, не „изглеждам“ прекрасна. Може би съм била някога. Възможно е, макар да ми се струва неточно определение. Пресилено. Винаги ми се възхищаваше за най-глупавите неща.
— И това те дразнеше?
Обръщам се, но не те виждам.
Какво говоря? Разбира се, че не те виждам!
Няма го! Марина, няма го!
Слънцето ме заслепява. Аз и корабът сме в плен на златистата насрещна светлина. Чувам гласа ти ясно, извън мен, на фона на плискащите се вълни. Може би вчера съм слънчасала, защото главата ме боли. Въпреки това не се сдържах да не ти отговоря: