— Ти упорстваше да ми се възхищаваш за неща, в които не се разпознавах, Оскар. За моята чувствителност, за артистичния ми темперамент… Че единственото, което ми липсвало, е инициативност, така казваше. Че съм образована, че бих имала блестяща кариера, ако я възприемех сериозно, ако „проявех упоритост“… Дори твърдеше, че от мен би излязъл добър моряк, защото съм го носела в кръвта си, че би било добре да се науча да плавам сама. Не си ли даваш сметка, че ме ласкаеше само за онези черти, които ти искаше да притежавам?
Оглеждам се наоколо. Белият гръб на „Питър Пан“ е все така пуст. Само аз и гласът ти сме на него. Днес не съм вдигнала платната.
— Но, Мари, аз наистина ти се възхищавах.
Поглеждам наляво и надясно, обръщам се, вървя боса по палубата, като се държа за въжетата от страната на десния борд, без да знам накъде да ти говоря.
— Наистина ли? И какво друго съм направила, освен да вървя на буксир след работата ти, след живота ти и дори след радостта ти? Кажи!
— Тъгата беше част от теб, също както е част от морето — продължаваш и усещам лек повей на вятър. — Един ден осъмва обляно в светлина, а друг ден се мръщи буреносно. Аз не се опитах да променя това. Би било равносилно да се опитам да променя морето.
— Сега на поезия ли те избива?
Застанала на палубата, сграбчила мачтата, аз сритвам въжетата, които се заплитат в краката ми, и започвам машинално да ги оправям.
— Знаеш ли какво мисля? Че винаги си се опитвал да ме промениш и когато не си успял, си ме измислил, както е направила Виктория с Пабло, за да можеш да живееш с мен през всичките тези години. Това е истината.
Знам, че съм толкова гневна, защото съзнавам, че предишната поетична реч е твърде присъща за теб, за да не е твоя, и че гласът ти вече не звучи в ушите ми, а извън мен. Би трябвало да се възползвам от тази халюцинация, за да говоря за това, за което никога не сме говорили. Какво лошо има в това? Старецът на Хемингуей не правеше това — да разговаря с призрак. Мисля, че е добро теоретично нововъведение. Може би съм на границата на лудостта, но точно сега не ми пука, щом изпитвам облекчение.
Внезапно нещо на носа затуля слънцето и те виждам.
Виждам те ясно.
От плът и кръв, не като призрак от филм, а като човека, който беше — с дъждобрана, с морскосиньото шалче на врата, с тридневна брада. Носиш късите панталонки и си бос, за да не се подхлъзнеш на влажната от утринната роса палуба. Вървиш тромаво по левия борд, минаваш пред мен към кърмата и сядаш от едната страна на масата, сякаш чакаш закуската. Не изглеждаш уморен. Морският бриз духа в лицето ти.
Решавам да ти говоря, така и така си тук. От най-високата част на „Питър Пан“, сякаш съм още една мачта, те предизвиквам:
— Ти никога не поиска да имаме дете.
— Нямахме нужда от дете.
— Ти не.
Наблюдаваш ме с усмивка, която не успявам да разгадая. Може би така съм решила да те запомня.
— Мечтата ми бе да съм с теб — казваш ми. — Нищо друго не ме интересуваше. Мечтата ми бе да остареем заедно.
Приближавам се предпазливо. Сядам от другата страна на масата. Ослепителното слънце ни събира в една и съща плоскост на реалността.
— И сега какво? — Облакътявам се на масата. — Защо ме изостави? Сега от теб ми остават само този кораб и твоят призрак. Нямам нищо твое, което да е живо.
— Никога не съм мислил, че искаш…
— Не, никога не сме мислили за това…
Обръщам лице към вятъра, за да изсуши сълзите ми. Може би в края на краищата дори да съм била твоя фантазия, ти си я обичал, както аз никога не съм се обичала.
Минали са два часа, а ти още си тук.
Вятърът се е усилил и се опитвам да държа кораба в хоризонтално положение. Днес съм решила да не вземам биодрамин. Засега се държа. Мисля, че трябва да отпусна шкота на голямото платно. Стори ми се, че го гледаш изпод око. Колкото по-опънато е, толкова повече вятърът ще го блъска и корабът ще се люлее още по-силно. Не искам да правя експерименти и ако вятърът продължи да се усилва, скоро ще се наклоня на една страна.
Опитвам се да не обръщам внимание на „присъствието“ ти или каквото и да е това, което си и което се проектира до мен. Не правиш нищо друго, освен да седиш зад руля, втренчен в морето. Ако не те гледам, и ти не ме гледаш. Забелязах, че влизаш в контакт с мен само ако те призова. Затова реших да не ти обръщам внимание с надеждата, че ще изчезнеш. Трябва да си възвърна здравия разум, иначе ще потъна. Може да е последица от липсата на връзка или от свръхдоза биодрамин. Мобилният ми телефон все така не се зарежда, така че от два дни нямам контакт с външния свят, с реалния свят. Нещо, което да служи за котва на разума ми.