Опитвам да се съсредоточа в пейзажа. В навигационните карти, които Виктория качи на компютъра. Дано когато завия при Сан Хосе, вятърът ми помогне, защото ти, море, не ми помагаш в нищо.
Наблюдавам с тревога как вълните идват от открито море и от запад, за да пресекат пътя на „Питър Пан“, който сега леко разплисква водната повърхност.
Очертанията на брега са като изрязани на контражурната светлина и морето отново искри с бели отблясъци. Вдигам поглед към небето. То е невероятно безоблачно. Само една плътна верига от облаци тръгва откъм носа и се губи на хоризонта към Африка.
Фантазирам си, че това е единственият нос, който свързва Европа с Африка, и че когато се откъсне, старият континент ще остане окончателно на произвола на съдбата, изгубен в течната древна стихия.
Един час по-късно ти още си тук.
Може би мозъкът ми страда от недостиг на захар. Сигурно е това. Не съм сложила нищо в устата си от вчера следобед.
Ставам, за да видя планините, които сега приличат на бишкоти. Под един от тях наднича огромна бяла скала, откъснала се навярно в праисторическата епоха.
— Нямаш представа колко голямо значение имат въжетата, Мари — казваш ми, седнал зад руля.
Да, това винаги си го повтарял. И знам защо ми го казваш сега — защото съм събрала платната. Събрах ги, защото не вършеха работа. И е възможно да се наложи отново да ги вдигна. Безсмислено усилие. А нямам сили в излишък. Разбира се, това предупреждение отправям към себе си, но си прав, трябва да се възползвам от временното затишие на вятъра, за да си приготвя закуска.
Слизам в кухнята, приготвям закуската — една ябълка, сто и двайсет грама шоколад с препечен хляб и масло. Силно кафе. Тръгвам към палубата с чашата и бисквити в ръка. Гледаш ме укорително.
— Колко пъти съм ти казвал, че когато се качваш или слизаш, ръцете ти трябва да са свободни.
Изкривявам устата си в усмивка, оставям чашата и бисквитите на земята и изкачвам последните две стъпала.
— Дори и мъртъв, не ме оставяш на спокойствие.
Макар да не си го признавам, много ми липсваха тези дребни забележки.
В същия момент съзирам ясно нос Гата. Белия фар, извисяващ се на скалата. И по права линия откъм носа — промяна в цвета на морето, като черта, прокарана през синия цвят. Сякаш сирените бяха свършили въ`лната с този цвят и бяха продължили да тъкат с друга — по-груба и тъмна.
Половин час по-късно се приближавам до тази все по-ясна граница и съм се подготвила — оставих чашата в мивката, измих палубата с кока-кола, за да не се подхлъзна — стар трик, който научих от един моряк — и се обух, като завързах с двоен възел кожените връзки, само и само да не те слушам. Когато обаче се качих, теб вече те нямаше.
Водната граница сега е пред очите ми и пред мен се очертава безкрайна стълба от вода, която стига до хоризонта.
Без да се поколебае нито за секунда, „Питър Пан“ започва да се изкачва по нея с усилие, въпреки че всяко стъпало, към което насочва носа си, се разпада, щом го достигне, сякаш е ескалатор, функциониращ наопаки.
— Морето винаги ми противоречи, също като теб — промърморвам неволно аз.
Ти обаче не ми отговаряш. Дори не се появяваш.
Вятърът започва да духа откъм десния борд и червената стрелка на индикатора затрептява и спира на трийсет градуса — момент, от който се възползвам, за да вдигна голямото платно, а когато най-после то заплющява и се издува, задавам посока югоизток, за да вдигна триъгълното платно, което се издува веднага и тласва стремително „Питър Пан“ надолу в пропастта, с десен халс.
Сега наистина се осмелявам.
Обтягам платното. Макар че още не се решавам да угася мотора. Опирам пети в кокпита, придържам се с колана и корабът се накланя. Започва да се носи с трийсет, четирийсет, петдесет възела и за пръв път, сега да, с пълна скорост. И плавам на яхта, полегнала върху морето, което обсипва със свежи пръски ръцете ми.
— Погледни, сякаш ходя по водата!
Този път ти отговори на възторженото ми възклицание. Чух ясно едно ридание, което силно ме развълнува.
Внезапно в паметта ми изплува споменът за първия път, когато ме принуди да предприема маневра на яхтата. Беше един месец преди смъртта ти. Изпаднах в истерия. „Какво да правя?“ — крещях ти аз, ужасена пред перспективата да се блъснем в един кораб, който явно имаше намерение да пресече пътя ни. „Каквото искаш, Мари, защото вървим право към този мастодонт — отвърна ми ти с невероятно спокойствие и уморена усмивка. — Ти вземи решение. Днес ти си капитанът.“