Бях отстъпила пред натиска на майка ми. Не ме е срам да го кажа.
Бях отстъпила пред поредица от емоционални шантажи под формата на ридания, които стигаха до мен със закъснение чрез баща ми, който ме питаше през ден за съдбата на прословутите ти останки.
Накрая бях решила да отнеса урната с праха ти в гробището „Алмудена“. Щеше да ме освободи от вината, че не съм угодила на майка си, щях да спася християнската си душа и след като бъдеше поставена в ниша и запечатана с надгробна плоча, нямаше да има нужда, нито възможност да предприема онова безсмислено пътуване по море.
Щях да продам „Питър Пан“ и проблемът щеше да бъде решен.
Пъхнах урната в една раница. Майка ти беше избрала най-скъпата за теб и най-тежката за горкия ми гръб.
Нещо на твоята висота.
Не като мен.
Когато пристигнах, таксито на Аурора беше третото от дългата колона таксита, които се редяха пред хотел „Палас“. Докато останалите шофьори се бяха събрали на малки групички, като пушеха и злословеха по адрес на профсъюза си и на кметицата, Страдащата красавица седеше в таксито си и рисуваше някакви скици пред волана. Прозорците бяха вдигнати, климатикът надут до края и бутоните за заключване — натиснати. Според нея тези приятелчета слушали само радио „Копе“, разказвали си мачистки вицове, в които не искала да участва, и я гледали по такъв начин, че ѝ идело да се пъхне в банята и хубаво да се изтърка.
Почуках с кокалчетата на пръстите си по стъклото на прозореца. Тя вдигна очи и подскочи. Притисна с ръка гърдите си и си пое дълбоко въздух. Каза нещо, което не чух, и направи с ръка жест да побързам. Отключи вратите. Влязох в колата. На арматурното табло имаше иконка на Христос от Мединасели, чийто храм се намираше на същата улица. Миришеше на поле. На задното стъкло имаше букетче суха лавандула. Спомних си, че това е цветето на недоверието и че помага срещу ухапване от змия. После се запитах за какво ми служи тази информация.
— Съжалявам — извиних се аз и се заклех да не го правя отново през останалата част от деня.
— Ако бях първа и някой беше наел таксито, нямаше да ме завариш — каза сърдито тя. — Не мога да губя половин час, Марина. Знаеш, че таксито не е мое.
— Наистина съжалявам — отново се извиних и толкова се ядосах на себе си, че бях готова да си отрежа езика.
После реших да ѝ разкажа за плана си, за да я умилостивя. Исках да ѝ призная, че нося урната с праха ти там, на задната седалка, че сърцето ми се е свило, че ми се иска да заплача и не мога, но тя внезапно потегли и даде газ, сякаш ни преследваше полицията. На светофара при фонтана на Нептун натисна рязко спирачката.
Вгледах се в очите ѝ в огледалото — хлътнали в дълбоки лилави сенки, със слепени мигли. Държеше волана, сякаш беше картечница. В този момент погледът ѝ срещна моя.
— Заряза ме — обяви тя.
Тогава се навлажниха. Очите ѝ.
Надигнах се на седалката, хванах се за нейната и стиснах рамото ѝ. И както винаги, не знаех какво да кажа. Или по-скоро не се осмелих да кажа нищо. Жена като мен, която изпитваше патологичен страх, че ще я изоставят, и която носеше виновника за изоставянето ѝ в раницата си, разбираше много добре как се чувства.
— Знам какво си мислиш — продължи тя. — И какво ще ми кажете всичките. Че така е по-добре. Че не ме заслужава. Че ме нараняваше. Че възлагах прекалено много очаквания на него. Че ме използваше. Че бях обсебена. Но в действителност желаех с цялата си душа връзката ни да се получи, Марина. Защото Макс страда като мен. И аз бих могла да го направя щастлив. Но той не иска.
— Какво не иска?
Тя преглътна.
— Да е щастлив.
Замислих се, докато летяхме по булевард „Кастеляна“. Всички светофари светеха в зелено. Нещо необичайно в Мадрид, ако не сънуваш или не е месец юли.
— Какво се случи?
Тя въздъхна. Изтри с пръст една сълза. После я остави върху волана.
— Сега иска да имаме отворена връзка.
Замълча.
— Да поддържате връзки с други?
Тогава ми разказа как предната седмица Макси си оставил мобилния телефон върху нощното шкафче — същия, който Аурора плащаше — и получил съобщение.
— От някаква уличница — подчерта Аурора, — която му припомняше пикантната вечер, която прекарали двамата, докато се чукали. В собственото ми легло.
Когато той се върнал от кухнята с кутия бира — въпреки че тя му била казала сто пъти, че не обича да яде и пие в спалнята, — Аурора му поискала обяснение, на което той реагирал с абсолютно спокойствие. „Но нали хубавото във връзката ни е, че не се основава върху секса. Че е много чиста. Ти не повтаряш ли винаги това?“ Тя, облегната на възглавница, с книгата си за самопомощ в ръка и облечена с тениска със Супермен вместо пижама, не знаела как да реагира. „Защо не се постараеш да бъдеш по-женствена? — казал той, сочейки дрехата ѝ. — Ще ти отива повече нещо с дантела за спане.“ Аурора погледнала голия му торс и грозните му захабени слипове и си дала сметка, че няма никакво желание да я докосва, без да се изкъпе.