— А това със замразяването? — попитах, без да съм много сигурна, че идеята е добра.
— Да, разбира се! Замразявай, съветва ме баровката Касандра. — Тя засили климатика, сякаш искаше да започне замразяването веднага. — Знаеш ли колко струва? Знаеш ли? И не само замразяването, а и процедурата, за да го направиш.
— Нали си щяла да поискаш помощ от майка си?
Не спря на една пешеходна пътека и мъж и жена пресякоха бързешком, като ни ругаеха от другата страна.
— Дипломатката ли ти го каза? Колко е дискретна. — Изсумтя. — Майка ми заяви, че щом не съм била способна да водя нормален живот досега, нито способна — защото повтори прилагателното — да намеря мъж, който иска да има дете с мен или поне да ме обича, едва ли ще съм способна да бъда добра майка. — Закашля се, намали климатика. — После ме помоли да ѝ обещая, че никога няма да спомена на баща ми за тази нелепа идея.
Колата се носеше плавно по все по-пусти улици. Тя се взираше напред, а слабите ѝ, напрегнати крака натискаха газта. Когато най-после спряхме на един светофар, погледна мобилния си телефон, търсейки съобщението, което така и не пристигаше, а после ми го връчи с нареждането да не ѝ позволявам да го гледа повече.
— Каза ми, че иска да сподели живота си с мен. Само че не уточни по какъв начин. — Усмихна се горчиво. — Всичко би било толкова лесно. Нито замразени яйцеклетки, нито странни истории с родителите ми. Но сега идва и ми заявява, че го боли, защото не приемам начина му на живот. Че иска да изпитва към мен това, което аз изпитвам към него, но че още не е готов. Че му трябва време. Знаеш ли колко е отчайващо това?
Изпуфтях. Не, не знаех какво е това. Моят случай беше напълно противоположен. Бях живяла години наред с човек, който ме уверяваше, че изпитва към мен това, което аз вече започвах да подозирам, че не е изпитвал. Че се е самозалъгвал. И който, както подозирах, не е бил щастлив с мен. И сега го носех в скапаната ми раница, макар да чувствах, че е била негова в продължение на години.
Каква ирония на съдбата, по дяволите.
— Виж — казах ѝ аз искрено, — мисля, че има различни начини на обвързване, но въпросът е да те обичат, както ти желаеш да те обичат. По-просто е, отколкото изглежда. Той знае какво те наранява, както и че те е наранил, а сега нараненият е той. И понеже за пръв път му казваш „не“, си тръгва, за да те притисне. Повярвай ми, специалист съм по откриване на натиск.
— Но мъжът ти не е бил такъв.
— Но майка ми да, Аурора. Нейният номер е да се прави на най-наранената, когато в действителност тя те е наранила. Похвално е да се питаш кое прави другите щастливи, но запитала ли си се някога кое прави теб щастлива?
И докато изричах това, осъзнах, че не си спомнях дали някога и аз съм си задавала този въпрос. И точно тогава ѝ казах, че нося праха ти в гробището „Алмудена“, защото именно майка ми се тревожела много по този въпрос.
— Значи, няма да направиш пътуването с яхтата?
Изглеждаше разочарована.
Признах ѝ, че от една страна, ме е страх, а от друга, че майка ми няма да ме остави на мира. Аурора ме слушаше внимателно, докато пъхаше още две дъвки в устата си. Поисках ѝ една и продължих: всъщност се бях омъжила поради същата причина. За да не я слушам. Още си спомнях гласа на баща ми, когато ме заведе на обяд в ресторанта до нас и ми каза: „Всъщност, дъще, защо пък не. Щом е толкова важно за майка ти и толкова го иска…“
— Може да не вярваш, но мислех да родя дете заради нея, за да я даря с внук.
Тя се замисли. И преди да смени скоростта, хвана ръката ми.
— Той е бил твой съпруг, Марина — отсече, — и ти трябва да решиш какво да правиш с праха му. Така смятам. Никой друг не трябва да се меси.
Осъзнах, че е права. И звучеше толкова просто, когато някой отвън ти го казваше. Може би именно в този момент и благодарение на човек, на когото току-що бях дала същия съвет, реших да отплавам с „Питър Пан“. Осъзнах също, че майка ми ще се разстрои много от новината, че не съм те погребала по християнски, и че баща ми ще се разтревожи, когато научи за намерението ми да предприема това плаване по морето, от което винаги ни бе пазил, но те никога нямаше да страдат колкото мен, ако не изпълнех обещанието си, което беше по-скоро към мен самата, а не към теб.
Аурора обърна колата при първата възможност да смени посоката, когато в дъното вече се белееше високата стена, зад която щях да оставя урната ти.
Да обозначим границите си. Да покажем ясно какво разрешаваме и какво не. Защо беше толкова трудно?
Кой ни беше направил такива?