Докато пътувахме с таксито, тя ми разказа как родителите ѝ се превърнали за нея в непоклатим, тежащ тонове паметник на идеалното семейство. Всичко обаче се основавало върху лъжа. Дори тя и сестра ѝ още като малки виждали това. Баща ѝ бил студен и стриктен човек, съблюдаващ нормите и религиозните правила. Работел във фирма за регистрация на патенти, а майка ѝ била завършила магистратура, но никога не била упражнявала професията си. Животът им бил подреден, никога не давали повод за клюки, в неделя ходели на църква, а след литургията се редували да обядват при баба им и дядо им по майчина и по бащина линия, които неизменно, още откакто навършили единайсет години, та до момента, ги питали две единствени неща — дали си имат гаджета и защо са толкова слабички. Така че животът на момичетата протичал от къщи в училище и от училище вкъщи без сътресения. Майка им постоянно превъзнасяла работоспособността на мъжа си, който им бил осигурил всичко, плащал им учението и изобщо бил толкова добър баща. Тя изпълнявала съпружеските си задължения винаги когато това се искало от нея и намирала убежище в религията и в страха си от греха, за да не си позволи дързостта да се опълчи срещу промените в съпруга си, колкото и малки да са те.
Баща ѝ, който влиза в банята и открива, че хавлиените кърпи не са сгънати на четири на обичайното място. Стъпките му по коридора. Майка ѝ, която шепне извинение в кухнята, докато приготвя вечерята. Две плесници, които изплющяват във въздуха. И един по-силен удар. Майка, която на следващия ден, все още по нощница и почти на тъмно, казва, че я боли глава, така че да слязат сами и да изчакат училищния автобус да ги вземе. И после пълната тишина в дома им в продължение на дни.
И изправена пред този закон на мълчанието, малката Аурора си казвала, че случващото се е нормално. И превръщала баща си в човек, будещ възхищението ѝ заради неуморната си работа и заради всичко, което му дължали, вместо да събуди гнева ѝ и срама ѝ, ако се сблъскаше с реалността. И сякаш използваше същия механизъм с Макси. Създаваше фантазия, както казваше Оливия, в която ѝ беше по-лесно да живее. Майката на Аурора несъзнателно бе втълпила на дъщерите си страх от мъжете, произлизащ от собствения ѝ ужас, който будел в нея идеалният ѝ съпруг. Дори ако можела, щяла да ги затвори в манастир, само и само никой мъж да не припари до тях. Подлагала ги на диета, ако започвали да се закръглят, подстригвала им косата още преди да им порасне, потискала всеки признак на егото им и им рецитирала седемте смъртни гряха при най-малкия повод.
Възможно е Аурора да бе направила своя избор, за да пресъздаде атмосферата от детството — мъж, чието внимание не успява да привлече. Който да е неин приоритет. Да спечели безусловната му любов. Мъж, чийто психологически тормоз да търпи мълчаливо, за да постигне може би в настоящето онова, което не бе постигнала в миналото.
Тогава сякаш някаква пружина се задейства в съзнанието ми и в паметта ми изплува един образ — този на баща ми, с грубите си черти и нежния си поглед, който ме целува по челото, преди да заспя. И внезапно същата картина, но с теб, сякаш бяхте двама актьори, изпълняващи една и съща роля във филма на живота ми. И двамата ми измисляхте добродетели, каквито не притежавах, за да можете да ме обичате повече.
Изпитах желание да повърна.
Свалих стъклото на прозореца. Утрото беше прохладно.
Обърнах се, за да видя как гробището се отдалечава през задния прозорец, и стиснах урната в ръцете си. Какво правя? — запитах се едновременно с облекчение и ужас. Какво правя?
Поех си дълбоко въздух.
— Знаеш ли, Аурора? — казах ѝ, когато тя завърши разказа си. — Предлагам ти да съставим списък, който трябва да изпълним стриктно. Ще го озаглавим „Смъртните удоволствия“.
Защо никой не се бе сетил да го състави и защо не беше задължение на всеки човек да изпита тези удоволствия, преди да умре?
Тя ме погледна с крайчеца на окото и отново се взря в пътя пред нея.
И започнахме да съставяме заедно списъка, като си обещахме, че преди края на годината ще сме изпитали всяко едно от смъртните удоволствия. И че от сега нататък ще наричаме похотта — желание, чревоугодието — вкус, алчността — амбиция, гнева — облекчение, леността — почивка, завистта — възхищение, и високомерието — гордост.
В същия този момент получих съобщение от Оливия, която ме питаше къде съм се запиляла. Двете се спогледахме съучастнически, внезапно изпълнени с надежда, намирайки нови сили една в друга. Не знаехме обаче, че за да изпълним решенията, които щяхме да вземем, щеше да се наложи да водим трудна битка сами.