— Каква приятна изненада! — възкликна галеристката, когато видя Оливия.
Двете жени се прегърнаха.
— Но ти знаеше, че ще дойдем, Бланка — отбеляза Оливия развеселена.
— Остави ме да се изненадвам от очевидното. Така всичко ми изглежда по-вълнуващо.
Първото, което човек виждаше от Бланка, беше усмивката ѝ, а после дребното ѝ елегантно тяло, което бе превърнало простотата в свой стил. Носеше тъмносива дълга блуза, черен панталон и обувки в същия цвят с високи токчета и сребриста подметка.
— Какво красиво бижу — възкликна Оливия, като го оглеждаше.
Беше привлякло и моето внимание — две стоманени халки, които сякаш бяха разтопени една в друга. Все едно че беше превърнала тялото си в луксозна галерия, която излагаше това произведение на изкуството.
— Това е на един от моите художници — каза тя гордо. — Нали е страхотно? Вътре има още. Трябва да продадем всичките! Тези момчета трябва да ядат!
Беше мургава, забавна, с тъмни очи, които излъчваха една почти лъчиста енергия. Бланка Сото беше смятана за фея кръстница на големите испански художници от най-младото поколение. Беше откривателка на таланти, която правеше всичко възможно, за да излага творбите им в галерията си и в чужбина. Затова Оливия искаше да ѝ покаже картините на нашата Страдаща красавица.
— Бланка, това е Марина. Новата ми помощница.
Тя ме поздрави топло, каза, че са ѝ говорили много за мен, и похвали тоалета ми. Ленен гащеризон в стил сафари, украсен с жълти маргарити в духа на шейсетте. Мисля, че точно през тази седмица престанах да бъда дискретна завинаги.
Оставихме стойката с дрехите на Гала при вратата и започнахме да окачваме пълзящия жасмин, цветето на чувствеността, който скоро превърна стените във вертикална градина. Идеята беше да създадем миниатюрна версия на този, който пълзеше по входа на „Кайша Форум“ и който направо хипнотизираше Оливия и мен, когато минавахме оттам. Истинска инсталация, от която изникваха голите цветни тела на изложбата на Киди Ситни — „Жива природа“. Почти всички бяха жени, контурите им, нанесени с бързи и изпълнени с движения щрихи, очертаваха голи летящи тела на фона на ярки цветове. Други бяха портрети на жени с венци. Победоносни. Усмихнати. Чувствени.
Излязох навън и поставих от двете страни на входа на галерията акварелите на нашата приятелка, сякаш бяха загряваща банда, преддверие от цветя, които спокойно биха могли да са били купени от всички онези жени, нарисувани от немския художник, когато все още е бил в плен на Желязната завеса. Аурора не беше дошла. Макси се бе върнал при нея, така че се бе съсредоточила върху връзката си с надеждата тя „да проработи“.
Когато галеристката излезе навън, аз стоях насред улицата с една от картините на Аурора в ръка, все едно че се бях превърнала в триножник.
— Харесва ли ти тази картина? — попита ме тя, докато ми подаваше една чаша.
— Да — отвърнах без колебание. — Всъщност толкова ми харесва, че се отказах от нея. Досега беше в дома ми.
Заинтригувана, тя вдигна глава, скръсти замислено ръце и потупа с химикалката брадичката си.
— Тогава защо искаш да я продадем?
— Защото смятам, че е добра — заявих. — А за художничката е по-важно да я продаде, отколкото да я държа окачена на стената в дома ми.
Тя ме изгледа замислено.
— Смяташ? — попита изненадано. — Би ли казала защо ти харесва?
Вперихме поглед в картината, застанали насред стръмната пуста улица.
— Защото са нереални цветя. Измислена природа.
Бланка се заразхожда между цветята на Аурора, които бяха струпани на земята, като се спираше от време на време, сякаш вървеше в процесия.
— Това би било интересно заглавие за една изложба: „Измислена природа“ — каза тя и после погледна отново картината ми. — Предлагам ти следното — вземи я. И кажи на художничката, че аз съм я купила. Подарявам ти я. Така с един куршум два заека — тя продава картината и двете се уверяваме, че е в ръцете на човек като теб, който я цени много.
Толкова се зарадвах, че не се въздържах и я прегърнах. Тя ми намигна и постави в единия край на картината червена лепенка, която сочеше, че е купена.
После видях, че Оливия ме наблюдава от вратата с изражение, подобно на гордост.